Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Дезертьори. Войници от армията на Конфедерацията, които са избягали по време на войната. — Явно продължавах да изглеждам объркан, така че леля Пру се почувства длъжна да ми обясни по-подробно. — През войната имало два вида войници — едните подкрепяли искрено каузата на Конфедерацията, а другите били накарани насила от семействата си да се запишат в армията. — Леля Пру се изправи и започна да крачи насам-натам из кухнята като истинска учителка по история, изнасяща лекция. — През 1865 г. армията на Лий била смазана, гладуваща и малобройна. Някои казват, че бунтовниците загубили вяра, затова мнозина от тях просто си тръгнали. Дезертирали от полковете си. Итън Картър Уейт бил един от тях. Той бил дезертьор. — И трите сестри наведоха глави надолу, сякаш не можеха да понесат този срам.
— Значи ми казваш, че е бил заличен от фамилното дърво, защото не е искал да гладува до смърт и да се бие за загубена кауза на погрешната страна?
— Интересен начин на формулиране, но в общи линии, да, така е.
— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал.
Леля Грейс скочи от стола си — поне за деветдесет и нещо годишна жена това, което направи, можеше да се нарече скок.
— Не дръж такъв език, Итън. Това дърво е било променено много преди ние самите да сме били родени.
— Съжалявам, лельо. — Тя приглади полата си и се облегна отново назад. — Защо родителите ми са ме кръстили на някакъв прапрапрачичо, който е посрамил рода ни?
— Ами и майка ти, и баща ти имаха своите странни идеи. Нищо чудно, след всички тези книги, който бяха прочели за войната. Знаеш, че винаги са били либерални. Казва ли ти някой какво се е въртяло в главите им? Най-добре питай баща си.
Като че ли имаше някакъв шанс той да ми каже. Може би и не беше нужно. Познавах майка си — тя сигурно се беше гордяла с постъпката на Итън Картър Уейт. Да си призная, аз също. Погалих с ръка стария кожен албум на леля Пру.
— А инициалите ЖКД? Може ли „Ж“ да е от Женевиев? — казах, макар вече да знаех отговора.
— ЖКД? Не излизаше ли някога с момче с такива инициали, Мърси?
— Не си спомням. Сещаш ли се за някой ЖК, Грейс?
— ЖК… ЖК. Не, нямам спомен. — По разсеяния им тон усетих, че ги бях загубил.
— О, божичко, вижте кое време е, момичета! Ще закъснеем за църквата — каза леля Мърси.
Леля Грейс махна с ръка към вратата на гаража.
— Итън, бъди добро момче и изкарай колата, скъпи. Само да се пооправим и идваме.
Закарах ги до Евангелистката мисионерска баптистка църква, намираща се на четири пресечки от къщата им, за следобедната служба. Трябваше да бутам инвалидния стол на леля Мърси по чакълестата алея, за да влезем вътре, а това ми отне по-дълго време, отколкото самото каране с колата, защото на всеки метър колелата му потъваха в едрите камъчета и трябваше да го въртя настрани, за да ги освободя, рисувайки да изтърся пралеля си на земята. Най-накрая успяхме да се доберем и Сестрите се отдадоха на любимото си занимание — да слушат градските клюки. В момента, в който една жена за трети път се кълнеше на свещеника, че Исус бил спасил розовите й храсти от японските бръмбари и че излекувал болната й ръка от артрит, аз вече се бях отнесъл напълно. Бях пъхнал ръката си в джоба на дънките си и разсеяно въртях медальона между пръстите си. Защо ми показа онова видение? И защо после не го направи отново?
Итън. Спри. Нямаш представа с какво си се захванал.
Лена пак беше в главата ми.
Остави го!
Стаята около мен започна да изчезва. Усещах как пръстите на Лена сграбчват моите, сякаш беше тук, до мен и…
Нищо не би могло да подготви Женевиев за гледката на горящия „Грийнбриър“. Пламъците го бяха обхванали от всички страни и поглъщаха един след друг големите прозорци с решетки, верандата… Войниците изнасяха вещи и картини от къщата, плячкосвайки като обикновени крадци. Къде бяха всички? Дали бяха успели да се скрият в дърветата като нея? Чу изпукване на клони и листа. Усети някого зад гърба си, но преди да успее да се обърне, една ръка закри устата й. Тя сграбчи чуждата китка с двете си ръце и се опита да се освободи от хватката й.
— Женевиев, аз съм. — Ръката се отпусна.
— Какво правиш тук?! Добре ли си? — Женевиев се хвърли в прегръдките на войника, облечен в останките на някога гордата сива униформа на южняшката Конфедерация.
— Да, мила — отвърна Итън, но тя знаеше, че лъже.