Кланът на вълчицата

Глава осма

Графинята

Селене все така продължаваше да е пленница на мътния свят.

В мътния свят, свят без време и без контрасти, животът бе вечна забрава.

Огледално отражение на реалния свят, негатив на неговите гори, езерата, пещерите и незнайните му кътчета, всичко в мътния свят бе абсурдно идентично на самото себе си, застинало в непроменливо състояние, напълно тъждествено и вечно еднакво с предишното и със следващото.

Единствено лекото потрепване на водната повърхност на реките, случайното полюшване на короните на дъбовите дървета и едва забележимите разлики в нижещите се един след друг планински върхове за миг объркваха спомена за предишното, за да наложат накрая убеждението, че паметта за миналото няма място в този странен свят без часове, без минути и без цветове.

Селене бродеше из горите и неволно се унасяше в приспивното бърборене и насмешливите гласчета на духчетата трентис4, присмехулните създания. Не се вслушваше в думите им и не се поддаваше на техните лъжи и измами. Оставаше глуха и за песните на самодивите анханас5. Самодивите, тези приказно красиви девойки, непрестанно сресващи косите си, вече не я омайваха със сладките си гласове и с вечните си легенди за любов, които разказваха отново и отново, без да им дотегне. Вече не се захласваше, любувайки се на отраженията им във водата.

Така и не разбра колко време прекара в мътния свят, докато чакаше да я приеме графинята. Известно й бе само, че това е мястото, което трябва да я доведе до състояние на забрава и пълно безумие, и вече почти беше на път да се поддаде на очарованието му.

Салма я превеждаше през галериите, издълбани дълбоко в земята, със стръмни отвесни стени и с разширения, оформящи зали, естествено украсени със сталактити и сталагмити, и Селене все пак се осмели да заговори и да събуди сетивата си, чиято чувствителност към възприятия горските духчета и самодивите така старателно се бяха мъчили да приспят завинаги. Именно в това се състоеше изпитанието, на което я бяха подложили и което трябваше да преодолее. Тя издържа на лишенията, пребори се дори с нищото. Какво ли още трябваше да изтърпи?

Графинята я очакваше, седнала в тъмнината. Селене почувства невероятната й мощ още щом влезе в галерията. Салма я поздрави от почтително разстояние и представи Селене:

— Графиньо, водя ви Селене.

С властен, нетърпящ възражения и забавяне глас, глас, свикнал да заповядва, графинята изрече:

— Приближи се, Селене.

Селене се подчини и усети нещо студено да я докосва, опипва лицето й и търси пролука, за да проникне в съзнанието й. Ужасена, тя забеляза как нещо се увива около тялото й и използва диханието й, за да пропълзи вътре в нея. Изпита погнуса, подобна на отвращението, което би предизвикала огромна хлебарка, която се промъква през устата й, пъпли жива в гърлото й, разхожда се и рови с крачета във вътрешностите й. Селене се пребори с чувството на гадост и страх, като този път използва заклинание. Блокира сетивата си и издигна защитна стена, като стоически изтърпя щателното изследване, на което бе подложена. Мъчението завърши, когато пипалото на графинята излезе през едната й ноздра.