Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Каролайн стоеше на хълма и гледаше към морето. Беше задъхана от изкачването на тесните стъпала, отвеждащи нагоре. В краката й се виждаха градчетата Хоторн и Блек Хол, разположени покрай река Ибис, която се вливаше в пролива Лонг Айлънд. Околността беше осеяна с мигащи светлинки. Каролайн преброи два морски фара в Кънектикът и четири в района на Лонг Айлънд. Във водата проблясваха светлините на някакъв кораб. Зачуди се дали не беше «Метеор».

Чу се писък на нощна птица. Прозвуча самотно и същевременно — красиво и Каролайн си припомни вечерите, прекарани в планината Редхоук. Ослуша се. Крясъкът идваше от боровата горичка. Във въздуха се носеше стипчив аромат. Покрай главата й прелетя бухал. Крилете му тежко плющяха.

Независимо че мразеше да ходи на лов, Каролайн не можеше да отрече, че в някогашните вечери в планината се криеше очарование. Обичаше природата. Интересно й бе да се катери по стръмните планински пътеки и да попада внезапно на някое диво животно или на прекрасна гледка. Спането на открито, ласката на вятъра по голите й ръце — всичко това я караше да се чувства като волна птица. Онова, което не харесваше, беше убиването на животни.

Баща им се беше опитал да им прехвърли любовта си към лова, но беше забравил една важна подробност — че не можеш да събудиш у човек желанието да пролива кръв, ако то поначало липсва у него. Каролайн си спомни как беше убила лисицата, с която баща й я беше обезсмъртил в онзи прекрасен портрет. Беше се почувствала като убиец. Не можеше да забрави онзи декемврийски ден. Беше държала тялото на убитото животно в прегръдките си и то я топлеше.

Погледна към небето. Потърси звезда, която да посвети на Андрю Локууд. Винаги го правеше. Откри една и потръпна, макар да беше топла лятна вечер. После си набеляза една за баща си. Обикновено й беше трудно и дори мъчително да мисли за Хю, но тя си налагаше да го прави.

Пое дълбоко дъх и се запитали дали Джо е получил пакета, който му изпрати? Дали бележката й го е ядосала? Всъщност нямаше значение. Не беше написала онези редове, за да предизвика определена реакция от негова страна. Отново погледна към кораба, който можеше да бъде неговият, и се усети мистично свързана с Джо Конър. Той сигурно обичаше природата, след като прекарваше толкова време в открито море.

Каролайн мразеше лова, но обичаше да ходи за риба и изпитваше вина от това. Обичаше да хвърля ловко въдицата, харесваше напрежението между нея и рибата, налапала стръвта. После, когато погледнеше в очите на бедното създание, се чувстваше някак странно свързана с него. Обикновено пускаше рибата обратно във водата. Знаеше, че останките от потънали кораби привличат рибите. Дали Джо им обръщаше някакво внимание, когато се гмуркаше, или очите му бяха отворени единствено за златото?