![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
По пътя към Редхоук тя беше навигаторът. От нея се искаше да казва: «Курс североизток» вместо «Завий надясно», а когато трябваше да отбият от магистралата, тя също като помощник-пилот извикваше: «Чисто». Знаеше добре какво доставя удоволствие на баща й и на драго сърце правеше всичко, за да го види усмихнат.
Веднъж имаше треска. Когато тръгваха към планината, беше здрава, изпълнена с ентусиазъм. Когато обаче вечерта легна в палатката си, почувства, че се разболява. Гърлото я болеше, главата й се пръскаше от болка, имаше треска. Беше петнайсетгодишна и добре знаеше как да се погрижи за себе си, стига да си е у дома. Но онази вечер, свила се сама в палатката си, тя не издържа и се разплака. Страхуваше се. Искаше нощта да мине по-бързо и слънцето отново да се покаже.
Баща й я чу. Влезе в палатката, сложи длан на челото й и взе треперещото й тяло в обятията си. Те винаги спяха в отделни палатки и до тази вечер Каролайн не беше преставала да се чувства сама. Появата на баща й в момента, в който най-много имаше нужда от него, я изненада толкова силно, че тя заплака още по-сърцераздирателно.
— Ти си болна, скъпата ми — промълви баща й. — Трябва веднага да се приберем у дома.
Хю я уви в одеяла и й заръча да стои кротко, докато събуди сестрите й. Каролайн чакаше и не можеше да повярва, че това се случва. Беше на петнайсет години и никой никога не се беше грижил за нея. Ходенето на лов беше за нея шанс да прекарва известно време с баща си, но никога не се беше чувствала толкова обичана както в мига, в който той й каза, че се прибират у дома. Хю знаеше, че е болна, и й даваше онова, от което тя имаше най-голяма нужда.
Докато сестрите й събираха палатките, баща й я придружи до колата. Запали двигателя, настани момичето на предната седалка, като не преставаше да докосва челото й, за да види дали температурата й не е започнала да спада. Хю Ренуик никога не показваше чувствата си, но онази нощ беше разтревожен. Беше след полунощ. Сестрите й бяха сънени, но доволни, че ще се приберат вкъщи. Каролайн се облегна на рамото на баща си. Продължи да трепери, въпреки че в колата беше топло. Чувстваше се неизказано щастлива.
Оказа се, че е болна от скарлатина.
* * *
После обаче си спомни друг случай, станал години по-късно. Тя караше обратно към къщи през същата тази планина, а на задната седалка седеше Скай, изпаднала в шок от смъртта на Андрю Локууд.
Бяха прекарали деня в полицейския участък — двете в отделни стаи за разпит. Въпросите бяха много: дали познават убития, дали са го виждали преди, дали са разговаряли с него преди фаталния изстрел, дали не са се скарали, дали сестра й е изглеждала ядосана, в какво настроение е била…
Каролайн също беше в шок. Сега ясно осъзнаваше това, но тогава си мислеше, че просто е уморена. Единственото нещо, което искаше в момента на разпита, беше да отпусне глава върху бюрото и да заспи. Продължи да вижда лицето на Андрю, чуваше собствения си глас, който спокойно го питаше за името му, както и отговора на умиращия млад мъж. Виждаше очите му, устата му и още усещаше дланта му в своята. Той беше неин завинаги; никой не го познаваше така добре, както успя да го опознае тя в тези кратки мигове преди смъртта. И докато мислеше за Андрю, се закле пред себе си, че ще се погрижи за кучето.
Когато разпитът приключи, тя и Скай потеглиха към къщи. Беше уморена, но изпитваше огромно облекчение. От сестра й току-що беше свалено обвинението за предумишлено убийство. Скай беше невинна и всички се въртяха развълнувано около нея. Огъста ги очакваше в «Хълма на светулките», за да ги поздрави. Но както винаги Каролайн беше поела ролята на майка: тя уви треперещата Скай в дебело одеяло и я настани на задната седалка, а Клий седна до Скай. На предната седалка до Каролайн седеше баща им.
По пътя спряха до приюта за бездомни животни, за да вземат Хомър. Вървяха по отблъскващите циментови коридори, съпроводени от протяжния вой на десетките животни, затворени в клетки. Служителят даде на Хю документите, за да се разпише, и отиде да доведе кучето. Каролайн чувстваше, че й прималява от напрежение, страхуваше се, че Хомър ще види у тях убийците на стопанина си и ще се нахвърли отгоре им с оголени зъби, но в мига, в който кучето я видя, то престана да скимти и да се опъва.
Клий беше подготвила мястото за Хомър в колата, но когато спряха да отворят вратите, Хю се обърна към Каролайн и сериозно я погледна:
— Той те харесва.
— Не знам защо — отвърна тя и отмести поглед встрани. — Бях там, когато…
— Ти му помагаш, Каролайн — рече Хю. — Позволи му да бъде отпред, до теб. Това ще го накара да се чувства по-защитен.