Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
— Някой друг път — каза му с тъга, която звучеше искрена. — Обещала съм на Боб да съм примерна.
Но друг път нямаше нито това лято, нито през следващия четвърт век. Боб и Мелиса останаха заедно в гимназията и колежа и се ожениха. Те поскитаха малко, преди да се върнат в Мейпълтън точно когато Кевин също се връщаше със собственото си семейство. Тогава Том беше само на две, на същата възраст като по-малката дъщеря на Мелиса.
Те се виждаха доста, когато децата бяха малки, на площадки и на училищни събития, на спагети вечери. Никога не станаха близки — никога не се социализираха, не си разменяха нещо повече от обичайните празни приказки — но между тях винаги останаха малката тайна, споменът за лятната вечер, съзнанието за един път, по който не бяха поели.
В края на краищата той ѝ купи три питиета, първото, за да изчисти дълга си, второто, защото беше забравил колко лесно е да се говори с нея, и третото, защото му харесваше да усеща натиска на крака ѝ върху неговия, докато преглъщаше бърбъна си, което и беше причината да се забърка в беда предишния път.
— Има ли новини от Том? — попита тя.
— Само един имейл преди няколко месеца. Не казваше много.
— Къде е сега?
— Не съм съвсем сигурен. Някъде по Западния бряг, мисля.
— Но е добре?
— Така изглежда.
— Чух за Холи Уейн — каза тя. — Какъв ужас!
Кевин поклати глава.
— Не знам какво, по дяволите, си е мислил синът ми.
Лицето на Мелиса се замъгли от майчина тревога.
— Сега е трудно да си млад. За нас беше различно, знаеш ли? Беше като Златната епоха, а ние просто не го разбирахме.
Кевин искаше да ѝ възрази просто заради принципа, защото беше доста сигурен, че повечето хора смятат собствената си младост за нещо като златна епоха, но в този случай тя имаше право.
— Ами Бриана? — попита той. — Как се справя тя?
— Добре. — Мелиса звучеше така, сякаш се опитва да се убеди сама. — Или поне по-добре от миналата година. Сега има приятел.
— Това е хубаво.
Мелиса сви рамене.
— Срещнаха се през лятото. Някаква мрежа за оцеляване. Седят си и си разказват колко са тъжни.
При предишната им среща в „Карпе Дием“ — нощта, в която накрая се прибраха заедно — Мелиса говори много за своя развод, който се бе превърнал в малък местен скандал. След почти двайсет години брак, Боб я беше зарязал заради по-млада жена, която срещнал на работата. По това време Мелиса беше в началото на четирийсетте си години, но за нея било като края на живота ѝ, сякаш била изоставена като някаква очукана стара кола край магистралата.
Извън алкохола, основното, което я спираше да продължи, бе омразата към жената, която бе откраднала съпруга ѝ. Джини беше на двайсет и осем, слаба, атлетична жена, която работеше като асистентка на Боб. Ожениха се скоро след като разводът приключи и се опитаха да създадат семейство. Очевидно имаха проблеми със забременяването, но Мелиса не изпитваше утеха от това. Самата мисъл за Боб, който иска деца от друга жена, беше вбесяваща. Това, което правеше всичко още по-оскърбително, бе, че нейните деца всъщност харесваха Джини. Бяха повече от щастливи да наричат баща си измамно копеле, но всичко, което казваха за новата му жена, беше, че е наистина готина. Сякаш за да докаже правотата им, Джини направи многобройни опити да изглади нещата с Мелиса, написа ѝ няколко писма, в които се извиняваше за болката, която ѝ е причинила, и я молеше за прошка.
— Аз просто исках да си я мразя на спокойствие — каза му Мелиса. — А тя не ме остави да направя дори това.
Яростта на Мелиса била толкова чиста, че основната ѝ мисъл на четиринайсети октомври — след като се уверила, че децата ѝ са в безопасност — била дива, неизречена надежда Джини да е сред жертвите, проблематичното ѝ съществуване просто да бъде изтрито от света. Боб щял да страда също като нея; сметките им щели да са уредени. При тези обстоятелства дори би било възможно да възстановят част от изгубеното.
— Можеш ли да си представиш — попита тя Кевин, — колко бях жлъчна.
— На всички им минаваха подобни мисли — напомни ѝ Кевин. — Просто повечето от нас не биха си го признали.
Разбира се, не изчезнала Джини, а Боб, докато се возел в асансьора на един паркинг близо до офиса си. През този ден имало сривове в телефонните услуги и интернета и Мелиса открила, че той липсва чак към девет вечерта, когато самата Джини ѝ се обадила, за да ѝ съобщи новината. Звучала объркана и зашеметена, сякаш някой току-що я бил събудил от дълга следобедна дрямка.