Останалите

— Когато кажеш — отвърна той. — Щастлив съм да го правя.

— Ееее… — Гласът ѝ беше нисък, леко флиртуващ, като че ли подозираше, че Том крие не добри новини. — Чул ли си нещо?

— За какво?

— Нали знаеш. Кога ще излезе. Кога ще мога да се върна.

— Къде?

— В ранчото. Наистина ми липсва.

Том не беше сигурен какво да ѝ каже. Тя гледаше същите телевизионни репортажи, които и той. Знаеше, че на мистър Гилкрест е отказана гаранция и че властите пипат здраво, отнемат активи на организацията, арестуват хора от върха и средата и ги притискат за компрометираща информация. ФБР и щатската полиция не пазеха в тайна факта, че активно издирват непълнолетните момичета, за които мистър Гилкрест твърдеше, че се е оженил — не защото бяха направили нещо лошо, а защото бяха жертви на сериозно престъпление, застрашени малолетни с нужда от медицински грижи и психологическа консултация.

— Кристин — каза той, — не можеш да се върнеш там.

— Трябва — настоя тя. — Аз живея там.

— Ще те накарат да свидетелстваш.

— Не, няма. — Тя звучеше предизвикателно, но той можеше да види съмнение в очите ѝ. — Уейн каза, че всичко ще се оправи. Той има наистина добри адвокати.

— Той е в голяма беда, Кристин.

— Не могат да го вкарат в затвора — настоя тя. — Не е направил нищо лошо.

Том не ѝ възрази, нямаше смисъл. Когато Кристин проговори отново, гласът ѝ беше изтънял и уплашен.

— Какво ще правя сега? — попита тя. — Кой ще се грижи за мен?

— Можеш да останеш с нас колкото поискаш.

— Нямам никакви пари.

— Не се тревожи за това.

Моментът не изглеждаше подходящ да ѝ каже, че и той няма никакви пари. Тримата с Макс и Луис технически бяха доброволци, които даряваха времето си на Движението за изцелителни прегръдки в замяна на стая, храна и малка стипендия. Единствените пари в брой в джоба му бяха от плика, който Кристин му даде, когато пристигна — двеста долара на двайсетачки, най-голямата пачка, която бе виждал от доста време насам.

— Ами твоето семейство? — попита той. — Това не е ли възможност?

— Семейството ми? — Идеята явно ѝ се струваше странна. — Не мога да се върна при семейството ми. Не и в това състояние.

— Какво състояние?

Тя сведе брадичка, изучавайки жълтата си тениска, сякаш търсеше някакво петно. Имаше тесни рамене и много малки, почти незабележими гърди.

— Не ти ли казаха?

Прокара длан по плоския си корем, изглаждайки гънките на полата си.

— Какво да ми кажат?

Когато го погледна, очите ѝ блестяха.

— Бременна съм — отвърна тя. Том чуваше гордостта в гласа ѝ, смътното чувство на почуда. — Аз съм избраницата.