Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
— Боби го няма — повтаряла непрекъснато. — Боби го няма.
— И знаеш ли какво ѝ казах? — Мелиса беше затворила очи, сякаш се опитваше да забрави спомена. — Казах ѝ: добре, сега знаеш какво е чувството.
Годините бяха променили някои неща, но не и други. Луничките на Мелиса бяха избледнели, а косата ѝ вече не беше червена. Лицето ѝ беше по-пълно, фигурата ѝ не беше толкова очертана. Но гласът и очите ѝ бяха същите. Все едно момичето, което познаваше, бе погълнато в тялото на жена на средна възраст. Беше Мелиса и не беше Мелиса.
— Трябваше да ми се обадиш — каза тя и се намръщи сладко, като сложи длан на бедрото си. — Пропиляхме цялото лято.
— Бях смутен — обясни той. — Имах чувството, че съм те разочаровал.
— Не си ме разочаровал — увери го тя, а дългите ѝ нокти чертаеха загадъчни модели по джинсите му. Носеше сива копринена блуза с разкопчано копче, разкриващо поръбения край на кафяв сутиен. — Нищо особено не е станало. Случва се на всеки.
— Не и на мен — настоя той.
Това не беше съвсем вярно. Подобен проблем имаше и с Лиз Ямамото, двайсет и пет годишна студентка, която бе срещнал в интернет, и после отново с Уенди Холси, трийсет и две годишна, маратонка и помощник-юрист, но беше приписал тези неуспехи на притеснението си как ще се справи, предизвикано от относителната младост на партньорките си. С Мелиса беше по-тъжно и по-трудно за обяснение.
Бяха отишли в къщата ѝ, пиха по чаша вино и после се отправиха към спалнята. Беше добре, отпуснато и естествено, напълно нормално — като че ли довършваха започнатото в гимназията, до последния момент, когато целият живот се оттече от него. Това беше поражение от различен мащаб, удар, от който още не се беше съвзел.
— Първият път с нов партньор е страшничко — каза му тя. Трудно се получава.
— Гласът на опита, а?
— Повярвай ми, Кевин. Вторият път ще стане.
Той кимна, напълно готов да приеме това като общо правило, но също толкова искаше и да е изключението, което ще го наруши. Защото дори сега, докато палецът ѝ едва почиваше на чатала му, все още не усещаше нищо кой знае какво извън глухото туптене на желанието, закърнялата вина на един женен мъж, излязъл с друга жена. Изглежда, нямаше значение, че съпругата му е заминала или че хората на неговата възраст се сваляха непрекъснато в „Карпе Дием“. Някои бяха женени, някои не. Нещата сега бяха далеч по-свободни в това отношение, отколкото беше свикнал. Но съвестта му сякаш бе заседнала в миналото, привързана към набор от условия, които вече не съществуваха.
— Не знам. — Той се усмихна тъжно, опитвайки се да ѝ даде да разбере, че не е нищо лично. — Просто не мисля, че ще стане.
— Имам хапчета — прошепна му тя. — Те ще те оправят.
— Наистина ли? — Кевин бе заинтригуван. Беше обмислял да помоли лекаря си да му предпише нещо, но не бе събрал смелост. — Откъде ги взе?
— Има ги. Не си единственият с такъв проблем.
— Ха. — Очите му се отклониха надолу. За разлика от лицето ѝ, гърдите ѝ все още бяха луничави. Той пазеше хубав спомен за тях от последната им среща. — Това може и да подейства.
Мелиса се наведе по-близо, докато носът ѝ почти докосна неговия. Косата ѝ миришеше хубаво, фин нюанс на бадеми и орлови нокти.
— Ако ерекцията ти продължи повече от четири часа — каза му, — вероятно ще ми трябва почивка.
Беше смешно — след като Кевин знаеше, че има на разположение фармацевтична помощ в случай на нужда, той разбра, че вероятно няма да се наложи да я използва. Усети това още преди да напуснат бара, а оптимизмът му се увеличи по пътя към дома на Мелиса. Харесваше му да върви в мрака по обточените с дървета улици и да държи за ръката привлекателна жена, която беше дала ясно да се разбере, че го желае в леглото си. Още по-добре стана, когато тя го спря пред началното училище „Бейли“, бутна го към едно дърво и го целуна продължително и силно. Той не помнеше последния път, когато бе изпитал това характерно двустранно усещане: топлото меко тяло отпред и студената кора, която бодеше грубо гърба му. „Във втори курс ли? — зачуди се. — Може би с Деби Дероса.“ Бедрата на Мелиса нежно се полюшваха и създаваха сладко, пулсиращо триене. Той се протегна и сграбчи задника ѝ, беше мек и женствен, тежеше в ръката му. Тя издаде мъркащ звук, сякаш езикът ѝ се въртеше в устата.
„Няма за какво да се тревожиш — помисли си Кевин, като си представи двамата на пода в дневната, Мелиса върху него, а членът му — твърд като на колежанин. — Осигурил съм подкрепления.“