За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Докато носеше коша с прането към реката, мислеше за Дамян, за грубите му, силни ръце и внимателните му пръсти. Почти непохватната му нежност, щом я прегърнеше, и старанието му да я притисне по-близко, без да я нарани. Тя пусна коша на един камък близо до водите на реката и въздъхна. Липсваше ù усещането да е сгушена сред цялата сила и непоклатимост на тялото му, свита като в убежище: опазена, спокойна и – въпреки трите деца и десетте им години заедно – желана.
Неговият тих характер, мълчаливата му натура, противна на цялата му вятърничавост от ергенските години, нямата добрина в очите даваха всичко, от което Стана имаше нужда.
Слънцето наближаваше пладне, когато тя свърши с прането и се запъти към къщи. Слезе по пътеката, а отвъд хълма изведнъж първо тяхната къща, а после и цялото село изскочиха насреща ù – слънчеви и смълчани. Стени от кал и покриви от слама. И хора се мяркаха – ловци, работници, моми и стопанки. Глъчка на лаещи кучета и деца, отъркаляни в прах. Беззъби детски усмивки, с ръчици, протегнати към небето и към планината. Стана пое дълбоко въздух и бавно издиша. Прииска ù се Дамян да не се бави вече, да е дошъл и да я чака вкъщи. Поздрави няколко души, тръгнали нагоре по пътеката, и стигна до портата на дома си.
Влезе в двора, прекоси го и видя Севда да играе с парцалената си кукла, която бате ù Момчил ù беше направил. Стана се усмихна.
– Мамо, гладна съм – изписука малката, щом я видя. Усмивката на Стана се разшири още. Остави коша настрана и русата главица на щерка ù потъна в прегръдката ù…
Неусетно денят избяга. Слънцето се претопи в мраморните върхове на Пирин и остави малка част от лъчите си да тлеят, преди съвсем да се смрачи. Вечерта се спусна бавно над селото. Планината притихна и взе да пуска звездите една по една от пазвата си, докато напълни с тях небето. Внезапно задуха и кучетата край колибите се изпокриха в топлите кьошета. Вечерният хлад скоро напомни за себе си и обезлюди мегдана и сокаците.
Сенки потекоха в къщата – през прозореца, от ъглите, по тавана. Стана тъкмо запали свещта, когато чу портичката в двора да се отваря. Някой извика.
– Тати! – врякна малката и хукна навън.
– Севдо! – едва успя да изрече майката след нея. Миг по-късно смехът на детето се смеси с един друг, по-дълбок.
Стана го чу и изтръпна.
Щом Дамян влезе в къщата, снагата му изпълни цялата стая. Фигурата му, срещнала светлината на свещта, хвърли исполинска сянка върху стената. Усмивката му потъмня леко, щом погледът му се откъсна от Севда и попадна на Стана.
– Стано! – дрезгавината в гласа му отсъстваше само в тази дума.
– Дамяне! – продума тя тихо.
Потъна в света на прегръдката му. Свещта трепна, пламъкът се залюля и Севда видя на стената една-единствена сянка.
Но скоро, макар и с нежелание, Стана се откъсна от него.
– Що има, жено? – попита той.
– Децата още ги няма.
– Де са?
– За гъби в планината ги пратих. Още при изгрев слънце.
– Запилели са се нейде в гората, знаеш Мирчо колко е щур. Що бой е изял и още не му е увряла главата…
Стана отиде до прозореца и сбърчи вежди, загледана в мрака отвъд. Месечината още не бе изгряла.
Скоро усети ръцете му върху раменете си.
– Ще дойдат, жено.
– Тъмно е вече – продума тя.
Отсреща в звездната нощ се открояваше силуетът на Пирин – мрачен и див, чужд и плашещ.
– Може пък по моми да е тръгнал, гиди палавникът му с палавник! И Елица самичка да е оставил гъбите да набере. Само да ми дойде!
– Моми ли? Малък е още – строгото ù изражение се изпари и румените ù бузи издадоха мислите ù.
– Аз бях малко по-голям от него, като те взех, Стано – рече полушеговито, полусериозно Дамян, а тя се обърна към мрака навън.
– Малко-малко, пет години му трябват още да стигне тебе, като се взехме, а и времената сега са други…
Месечината се показа иззад източните хребети и изпълни света с млечносиви сенки. В съседните къщи се чуваше детска глъч и женско хокане, мъжки смях и старчески говор. Прилеп прелетя току пред прозореца.
Решиха да вечерят, защото Дамян бе много гладен, но Стана почти не яде. После сложиха Севда да легне. С тих глас мъжът разправи за кошарата на баща си, за усилната работа през целия ден, която трябваше да осигури подслона на козите и овцете за през зимата.
– Ама голяма я направихме! Заградихме цялата поляна, два пъти колкото старата стана.
После ù разказа за Бранко.
– Душата му взе тая хубавица. И двамата се любят, ама пусти Добрин, никому я не дава! – рече Стана.
– Никому, само Златану. Гръм да го удари!