За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Още щом влязох през незаключената ù врата, разбрах, че нещо не е в ред. Точно срещу ми, бабата ме бе загърбила, мрънкаше нещо под носа си и хвърляше билки в медно котле, окачено над жаравата. Съвсем внимателно и предпазливо направих две крачки напред. Стресна ме хърхорещо съскане. Погледнах наляво и видях Мъроко, черния ù котарак. Този път, незнайно защо, се уплаших аз. Може би защото которът не избяга от мен, а само се наежи и зафуча. Чух свистене и отново погледнах напред. Врачката беше хвърлила през рамо камък. Когато ме доближи, той изведнъж лумна в ярък оранжев пламък. Нямах време даже да извикам, камо ли да се наведа. Тъкмо извивах устни да се изсмея, когато безобидното камъче ме удари в дясното рамо и отскочи. Сякаш ме блъсна булдозер. От мощта на удара се завъртях около оста си и сигурно щях да усуча смешно крака, ако не бях отлетял като брулен орех. Сварих да затворя клепачи миг преди да се стоваря върху входника. Вратата се разпадна на трески, а аз се прекатурих още веднъж през глава.
– Уааа! – заревах от ужас и болка. Скокнах и хукнах към гората. И тъкмо навреме – два-три камъка просвистяха край мен. Старата баячка ме беше чакала!
Като дотичах до горичката, задълбах навътре до „самодивската трапеза“. Пльоснах се без дъх на тревата на неголямата полянка и задишах на пресекулки. Ако не бях пил мъртвата вода, камъкът щеше да ме пробие като куршум. Лека-полека болката отшумя. Дойдох на мене си, но бях страшно отмалял. Утре ще им дам да разберат, помислих си, и изпаднах в безпаметност.
На сутринта ме събуди необичаен шум. Чувствах се отлично, а раната ми бе напълно заздравяла. Така е – самодивските места цена нямат за мъртъвци като мен. Пълно изцеляване и прилив на свежи сили. Станах. Бях две трети пълен, но имах нужда от още свежа кръв и реших да изследвам трясъците и тропането. Изминах има-няма стотина метра и ги видях. Мъжката част от населението напредваше в началото на гората в доста стегната редица. Някои бяха навлекли кукерските си носии и дрънкаха хлопките. Всички носеха дълги метални шишове. Водеше баснарката, която ситнеше полека, от време на време вдигаше ръцете си отпред до нивото на главата и после рязко ги спускаше надолу, сякаш плуваше бруст. Очите ù изглеждаха затворени, но аз знаех, че така вижда даже по-добре, и не се издадох.
Десетина метра пред тях и пред мен имаше поляна. Да ги атакувам челно нямаше смисъл. На по-широкото щяха да ме обградят и да ме набучат на металните пръти. Реших да ги измамя – щом навлязат в дъбравата след поляната, да ги атакувам отляво, през малката падинка. На техния десен фланг видях Манол, редно бе той да е пръв. Когато хлътнаха сред дърветата, хукнах с все сили в широка дъга. Исках да атакувам странично и да ги помета, преди още да се усетят. Стигайки падинката, неочаквано се спънах на абсолютно равното място, превъртях се във въздуха и тежко тупнах по гръб. Моментално десетки остриета ме пронизаха и изскочиха от корема и гърдите ми най-малко една педя. Странно, но не изпитах болка, а само някаква смазваща премала. Разбрах, че не аз тях, а те мен бяха измамили, и вдигнах с усилие поглед нагоре. Тънка ленена нишка свързваше две дървета на няколко пръста от земята. Всички се сбраха околовръст, вдигнаха шишовете и щяха да ме довършат, но вещицата само вдигна широко разперени ръце и те спряха. Тя чакаше нещо. Може би да проговоря? Изплюх събралата се в устата ми кръв колкото можах, изкашлях конвулсивно останалата и прохъхрих:
– Пак… ще се… срещнем … в друг живот!
Всички стояха като вкопани, само Манол извика:
– Умри, кръвопиецо!
Пристъпи напред и вдигна здраво стиснатия с две ръце шиш над главата си. Изчаках до последния възможен миг и със свободната си лява ръка силно избих върха на желязото. Той политна напред, вкопчих се в ръцете му и го дръпнах силно към мен. Сгромоляса се отгоре ми и за да не се измъкне, сключих двете си ръце около врата му и го притиснах силно. Нечовешкият му вой се смеси с хрущенето на черепа му и отвсякъде бликнаха смесени мозък и кръв.
– Ти идваш… с мен… предателю… – прошепнах в ухото му.
Баснарката занарежда напев и хвърли камък отгоре ми:
– … отивай си, веч отмъстен. Когат са върни тоз камен, тогаз да са върнат и мойти думи!
Изведнъж видях цялата картина някак си отгоре. Сияйна светлина ме озари и осъзнах цялата нелепост на кавгата с двамата братя за педя земя, която навлече на всички толкоз беди. Погледнах встрани и видях астралното тяло на Манол, който още се мъчеше да се върне в тленната обвивка. Препратих към него късче от вселенската обич, която бях изпитал, и мислено му прошепнах: СПРИ НЕ СЕ ИЗМЪЧВАЙ ЧОВЕЧЕ ТАМ КЪДЕТО ОТИВАМЕ НЯМА НУЖДА ОТ НИЩО ПОВЕЧЕ ОСВЕН ТОВА КОЕТО СМЕ. Изглежда ме разбра, защото престана да се инати и прие в себе си ИСТИНАТА. ПРОЩАВАЙ И ЩЕ БЪДЕШ ПРОСТЕН, достигна до мен и посегнах да го прегърна. Вълната искрена любов ни обгърна и двамата излетяхме заедно към дълбините на Всемира.