За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Кръвната треска? За нея не помня…
– Нищо, баба ти ще помогне. Насила срещу мъжката дума не можем да тръгнем, ама баба ти Веда всичко може. – Сребра се наведе и прошепна в ухото ù: – На мен помогна едно време и на тебе ще помогне сега!
Дила я погледна учудена.
– Писано ни е да страдаме, ама нека поне твоята треска да облекча. Баба ти Веда ще стори тъй, че Златан да си тръгне и нивга веч да се не върне! Сетне аз по-лесно ще надумам баща ти, да те не спира да избереш този, кой ти сърце желае… – майката въздъхна пак и погледна дъщеря си с други очи. Дила вдигна вежди. – Пък хубава си ми, да ти не е уроки, дъще!
Дила се извърна и лицето ù се освети. Сребра я погледна пак и я видя хем като себе си на младини, хем друга, по-различна – бледа, тъжна, но красива. Очите ù – бездънни като езерата, снагата ù – нежна като тръстика и също толкова гъвкава, лицето ù – моминско, честно и тревожно.
– Късметлия е този хубостник, Петруновият! Аз, ако беше на мене, никому нямаше да те дам, дорде се не поболее цялото сборище момци из село! – тя се усмихна на ококорените очи на дъщеря си така, че и Дила се засмя.
Двете дълго си шепнаха на двора, огрени от месечината.
Тъкмо бяха тръгнали към къщата, когато девойката спря и стисна майка си за ръката. Старата усети как щерка ù се разтрепери.
– Що стана, Дило?
– Вълци, мале! – изхриптя момата.
Старата я изгледа стреснато. Очите на момичето изведнъж ù се сториха бели.
– Що думаш, Дило?
– Някой прави нещо лошо, мале! Не е наред, не е! – тя гледаше като обезумяла към планината, а устните ù трескаво мълвяха: – Страх! Страх има там! Опасност! Едни страдат, други се борят, един гледа и се крие, някой пък се бие с невиждан звяр, а пък над всички се смее нещо зло! Ужас, мамо! – тя потръпна, сякаш изведнъж сполетяна от тежест незнайна. – Смехът му ме убива…
Тя залитна и Сребра я подхвана, да не падне.
– Сребро! Дило! – чу се гласът на Добрин. – Скоро да се прибирате!
Едва сега Сребра усети лошотията, дето се задаваше. Като игли, забиващи се в гърба ù. Месечината за миг като че прежълтя, сетне от север се изви леден вятър, а вихрушката му довя зла песен.
–Вълчи вой!
С фученето на вятъра сякаш виеха десетки, стотици гърла. И в песента им тържествуваше същото онова зло, за което Дила ù каза.
Нощта превали, пукна се зората и светлината се плисна о скалите на белите върхове. Колибите пуснаха дълги сенки, а стопаните се размърдаха из дворовете и селото полека-лека се отърси от тежката нощ, през която много люде не свариха да се наспят. Сокаците се оживиха, а на мегдана първо по-старите, сетне и по-младите се засбираха да приказват за лошото знамение на вълчия вой нощеска. По пътя за горния край на селото, оня, що се извиваше къмто планината, крачеше Момчил, забързан и притеснен. Стигна до батьовата си колиба и бутна портата да влезе.
– Батеее?
Стана се сепна. Задрямала беше, докато чакаше. Бързо стана и излезе. Видя Момчил и се спря объркана.
– Много спите, како! – подкачи я той. – Де е бате?
Тя безпомощно се огледа. Едва сега се опомни. За миг ù причерня и тя залитна. Момчил скочи и я подхвана навреме, да не падне.
– Що има, како? Що ти стана?
Тя отвори очи.
– Децата ги няма, Момчиле!
Той я внесе в къщата и я сложи да седне. Стана му разправи всичко, а той я изслуша, изправи се и взе да кръстосва стаята възбудено.
– Спри се, ще събудиш детето! – укори го тя.
Момчил спря и погледна Севда. Момичето наистина се събуди. Протегна се, разтърка очи и забеляза госта.
– Бате Момчиле! Де е кака Дика? Болна ли е? Оздравя ли?
– Ще се оправи, Севдичке! – усмихна ù се той.
Стана едва сега се сети, че той за нещо беше дошъл. Изправи се и рече на дъщеря си:
– Хайде върви на реката, очите си да измиеш и вода да донесеш.
Детето рядко носеше, защото не беше още пораснало и ведрото му тежеше, но без да се противи на майката, стана, навлече дрехата си и тръгна да излиза навън. По едно време се сети нещо, обърна се и попита:
– Ами бате и кака още ли ги няма? Тате къде е?
– Върви, Севдо! – гласът на майката беше твърд. Детето се обърна и тръгна към реката. Стана го проследи с поглед, после нещо в гърдите ù се сви и тя извика:
– Севде!
Детето се обърна и пусна ведрото на земята.
– И да се вардиш, дъще!
Момчил я чакаше вътре.
– Що да сторя, како?
– Ти най-напред ми кажи защо беше дошъл.
Той се усмихна и засрамено наведе очи.
– Аз…