Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Нищо. Не забеляза пътека в калта или чакълест път покрай спускащата се стъпаловидно река, нито пък някакви признаци, че шепата селски летни вилички, покрай които мина, са обитавани, а като се ослушваше сега, не чу абсолютно нищо с изключение на вятъра. Според картата му три километра по-нагоре имаше брод, който естествено се оказа маркиран и използваем и му позволи да се отправи на изток, към Ширайши-сан. Както в повечето планини, и тук някои от склоновете бяха прекроени от времето и водата в многобройни закътани долини, като в Ширайши имаше една особено красива долина, все още неопорочена от някоя вила или хижа. През лятото тук сигурно идваха скаути, за да лагеруват и да общуват с природата, която останалите им сънародници бяха положили големи усилия да унищожат. Най-вероятно просто ставаше дума за място, лишено от минерали, които да са достатъчно ценни, че да оправдаят прокарването на път или железопътна линия. Освен това се намираше на сто и шестдесет километра по въздуха от Токио и практически погледнато, със същия успех можеше да бъде и в Антарктика.
Номури сви на юг и се изкачи по полегатата част от склона до хребета на южното възвишение. Искаше да се огледа и ослуша по-добре, но въпреки че съзря една самотна, недостроена къща няколко километра по-надолу, той не видя нито виещ се дим от горящи дърва, нито вдигаща се пара от нечия вана, нито пък чу нещо различно от звуците на природата. Проучва околността в продължение на тридесет минути с компактен бинокъл, без да бърза, за да бъде сигурен, а сетне насочи вниманието си на север и на запад, където откри същата удивителна липса на човешко присъствие. Най-после удовлетворен, той слезе обратно до река Таки и се върна по пътя в селото.
— По това време не срещаме жива душа — рече собственикът на возилото, когато Номури най-сетне се прибра, малко след залез-слънце. — Да ви предложа малко чай?
— Дозо — отвърна агентът на ЦРУ. Той пое чашата чай с дружелюбно кимване. — Тук е приказно.
— Умно постъпвате, като идвате по това време на годината. Човекът се нуждаеше да поприказва с някого повече от каквото и да било. — През лятото дърветата са разлистени и красиви, ама шумът от тези пущини… — Той посочи наредените мотопеди. — Така де, съсипват спокойствието в планината. Но добре си докарвам от тях — призна си мъжът.
— Трябва пак да дойда. В службата е такава лудница. Идваш тук и чувстваш тишината.
— Можете да кажете и на приятелите си — предложи човекът. Очевидно се нуждаеше от пари, с които да се издържа извън сезона.
— Да, непременно ще го направя — увери го Номури. С приятелски поклон той се сбогува, след което запали колата си и започна тричасовото пътуване обратно към Токио, като продължаваше да се чуди защо Управлението му възложи задача, целяща да го накара да хареса повече мисията си.
— Наистина ли това не ви притеснява? — попита Джексън хората от щаба.
— Странен момент си избрал за размисъл, Роби — отбеляза висшестоящият военен. — Щом са толкова тъпи, че позволяват американски цивилни лица да бродят из страната им, нека се възползваме от това.
— Проникването им все още ме тревожи — подхвърли представителят на ВВС, като поглеждаше ту графиките за аеронавигация, ту спътниковите снимки. — Имаме добри… по дяволите, дори страхотни навигационни указания, обаче някой трябва да се погрижи за самолетите със системи за ранно предупреждение „Ауакс“, за да се получи нещо.
— Уредено е — увери го полковникът от Въздушното военно командване. — Ще осветим небето около тях и вие ще се вмъкнете в този промеждутък. — Той почука с показалката си по третата графика.
— А екипажите на хеликоптерите? — поинтересува се Роби.
— В момента са в тренажора. Ако имат късмет, ще дремнат по време на полета насам.
Съобразеният с бойната задача симулатор изглеждаше достатъчно реален, за да заблуди слуха на Санди Рихтер. Съоръжението бе нещо средно между новата видеосистема „Нинтендо“ на най-малкия му син и цялостен самолетен тренажор, като огромният шлем на главата му не се различаваше външно от онзи, който носеше в своя „Команч“, но беше безкрайно по-сложен. Започналото някога като монокълно екранче на вертолета „Апах“ АН-64, сега приличаше на триизмерно панорамно отражение на света, което носиш на главата си. Трябваше да се усъвършенства дори повече, ала все пак то му позволяваше да види създадения от компютър терен заедно с всичките данни, нужни му за полет, а ръцете му движеха лостовете на поредния виртуален хеликоптер, докато той пилотираше над водата към приближаващите се отвесни скали.