Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Американската подводница „Тенеси“ влезе в Пърл Харбър един час по-рано и сама се насочи към едно затънтено котвено място, като мина без пристанищния лоцман, осланяйки се само на един влекач от флотата да я изтегли успоредно на кея. Никъде не светеше и маневрата се осъществи на хвърляната светлина от останалите кейове на пристанището. Единствената изненада беше наличието на голям камион с гориво. „Служебната кола и адмиралът, застанал до нея, трябваше да се очакват“ — помисли си капитан Клагет. Подвижното мостче бе монтирано набързо и командващият тихоокеанските подводни части профуча по него още преди флагът да бъде вдигнат на кърмата на подводницата. Все пак той се обърна натам и отдаде чест.
— Добре дошъл на борда, адмирале — извика капитанът от мостика си, след което слезе по стълбичката, за да посрещне адмирал Манкузо в каютата си.
— Радвам се, че успя да я задвижиш, Дъч — рече Манкузо със смекчена от ситуацията усмивка.
— Аз пък се радвам, че най-сетне доживях да се разкърша с тази дама — позволи си да каже Клагет. — Имам повече дизелово гориво, отколкото ми е нужно, сър.
— Налага се да изпразним една от цистерните ви. — При тези си размери „Тенеси“ разполагаше с повече от една цистерна с гориво, нужно за помощния и двигател.
— С каква цел, сър?
— За няколко самолета JP-5. — Манкузо отвори куфарчето си и извади инструкциите за мисията. Мастилото по тях едва бе засъхнало. — Започваш от специалните оперативни действия.
Машиналният импулс на Клагет бе да попита „Защо аз?“, ала се въздържа. Вместо това той обърна на първата страница от заповедите и затърси възложената му позиция.
— Може да ми се отвори доста работа там, сър — отбеляза той.
— Идеята е да останеш незабелязан, но обичайното правило си важи. — Искаше да каже, че Клагет винаги можеше да упражни преценката си на капитан.
— Внимание, внимание — обърнаха се говорителите на интеркома към всички. — Пушенето се преустановява в целия кораб. Пушенето се преустановява в целия кораб.
— Позволяваш на хората си да пушат на борда? — учуди се командващият тихоокеанските подводници. Доста командири го забраняваха.
— По преценка на капитана, нали така?
В сонарното отделение на девет метра се намираше Рон Джоунс, който изваждаше дискета от джоба си.
— Вече обновихме системата — уведоми го главният сонарен оператор.
— Този софтуер е съвсем нов. — Предприемачът я пъхна в помощния компютър. — Засякох ви в първата вечер, когато минавахте над сонарната група при Орегон. Нещо не беше затегнато отзад ли?
— Кутия с инструменти. Вече я махнахме. После минахме над още две сонарни групи — изтъкна той.
— С каква скорост? — поинтересува се Джоунс.
— Втората се оказа точно под корпуса и ние се завъртяхме над нея.
— Засякох само едно трепване, нищо повече, а този сонар работеше със същия софтуер, който току-що ви качих. Безшумна подводница си имате, старшина. Той слиза ли долу?
— Да, капитанът скастри няколко човека, обаче сега на борда няма и една разхлабена гайка. — Той направи пауза. — Освен ако не броите висящите краища на топчетата тоалетна хартия.
Джоунс се настани на един от столовете и огледа гъмжащото работно пространство. Тук му бе мястото. Имаше само бегла представа за бойните заповеди на подводницата, и то защото Манкузо поиска мнението му за морските условия и изрази тревога да не би японците да са получили американския клон на сонарната наблюдателна система на Хоншу непокътнат, а това на практика беше достатъчно. Несъмнено щяха да я изпратят на смъртоносна мисия, може би първата за подводница от тихоокеанския флот. „Господи, при това ракетоносец — помисли си той. — Голям и бавен.“ Вдигна ръка и докосна пулта.
— Зная кой сте, доктор Джоунс — каза главният старшина, който прочете мислите му. — Разбирам си и от работата.
— Противниковите подводници… Когато излизат за въздух…
— … са в сектора от хиляда херца. Имаме усъвършенствания кърмови сонар и всички софтуерни подобрения. Включително и вашите, предполагам. — Той посегна към чашата с кафе, а като помисли, наля и на своя гост.
— Благодаря ви.
— „Ашвил“ и „Шарлот“ ли?
Джоунс кимна, забил поглед в кафето си.
— Познавате ли Френчи Лавал?
— Беше един от инструкторите в академията, много, много отдавна.
— Френчи ми бе шеф на „Далас“, работеше за адмирал Манкузо. Синът му беше на борда на „Ашвил“. Познавах го. Въпросът е личен.
— Ясно. — Нямаше нужда да казва повече.
— Съединените американски щати не приемат сегашното положение, господин посланик. Мислех, че съм се изразил съвсем ясно — заяви Адлер два часа след началото на поредните разисквания. Всъщност той изясняваше това поне осем пъти всеки ден, откакто преговорите започнаха.