Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Познах те. Ти си от Дъгата, Червения Арк. Казваш се... Силвия.

- Браво! Добре са ви обучили Бащите на Братството... Кой беше твоят покровител?

"Почна се" - кисело си рече Кицум.

- Ами ако не искам да ти кажа - опита предпазливо да се противопостави, като в същото време се изненада от гласа си. Не усещаше никаква принуда, породена от магия.

"По демоните, как наистина трябва да се чувства един труп?!"

Силвия сбръчка изцапаната си муцунка.

- Ами ако щеш. Ставай. Аз малко те позакърпих. Но само теб. Останалите пукнаха преди да дойда. Само теб заварих да береш душа.

Кицум обмисляше чутото.

- Значи... не съм умрял?

- Надявам се, че не - с изненадващо нещастен глас каза момичето.

Бившият клоун предпазливо се изправи. Очакваше болка, но тялото му се подчини, макар и леко изтръпнало. От студа ще да е, реши Кицум. Опипа се. Там, където преди да загуби съзнание беше почувствал острието на горския воин, пръстите му се натъкнаха на голям белег.

Налагаше се да повярва.

- Благодаря...

- Има за какво - Силвия избърса съвсем по детски нослето си.

- Съветвам те да не зяпаш много настрани. Първо ела на себе си.

- Защо, какво има... О, не!

Труповете на убитите Дану липсваха - вероятно победителите им бяха устроили подобаващо погребение. Но пък телата на жителите на селцето, както и сварените в хана пътници, бяха тук. Вееха се обесени на околните дървета - с главата надолу, които имаха глава. Червата им висяха от разпраните кореми. Жени, деца, съвсем малко мъже...

Кицум се свлече на колене и тежко повърна.

- Предупредих те - заядливо рече момичето.

- Ще... ще ми мине - изхърка клоунът-наемник.

- Дано. Защото като си видиш приятелите...

- Къде?!

- Чакай, де, съвземи се първо. Чуй какво ти казвам. Ще ги видиш. Всичките - и Нодлик, и акробатите...

След няколко минути ги видя. Бе още по-безобразна гледка от поруганите селяни. От очите на Кицум потекоха сълзи. Той захлупи лице с длани и мълча повече от минута. Изрече глухо, без да открива лицето си:

- Защо са им изболи очите...

- Гневът на Имелсторн ги води - безжалостно отвърна Силвия.

- Ти какво очакваше?

- Но защо и Трош?! И то по този гаден начин. Не само че са му отрязали топките, но и... О, Спасителю, смили се над мен грешния! Ахата го харесваше това момче! Той една лоша дума не й беше казал, камо ли да й посегне!

- Забрави за Ахата. Няма вече такава. Има Сеамни - Робинята на Меча. Ще убива и убива, докато някой не пречука нея... А това няма да стане скоро, ако вярваме на пророчествата... По-добре ли си вече? Хайде, помогни ми да ги свалим.

Не почнаха да копаят гробове. Вместо това Силвия просто бълваше огън от устичката си, сякаш бе огнедишащо създание, древен дракон например. Вятърът развяваше пепелта. Сивият боец тихо мърмореше молитва за упокой на душите на нещастниците.

Когато привършиха скръбния си дълг към мъртвите, Кицум се сети да се учуди: