Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Двете високи до коляно същества се смъкнаха от фургона и заситниха с кривите си крака към пътя, изпънали настрана дългите си ръце. Външно приличаха на бок’арала, с малки сбръчкани личица и примижали срещу блясъка на слънцето очи.
Но говореха на дару.
— Сигурен ли си? — попита по-ниският от двамата.
Другият изръмжа отчаяно:
— Аз съм свързаният, нали? Не ти, Ърп, не ти. Барук не е такъв глупак, че да поиска от теб нещо друго освен мръчкава работа.
— Прав си, Ръд. Мръчкава работа. Ама ме бива за това, а? Мръчкава работа. Мръч, мръч, мръч — сигурен ли си? Наистина?
Изкачиха се по насипа и спряха до последното дърво покрай пътя. Клекнаха под него и мълчаливо зяпнаха сгърчения труп, прикован на ствола.
— Нищо не виждам — промърмори Ърп. — Мисля, че бъркаш. Мисля, че си го изтървал, Ръд, ама не щеш да си признаеш. Мисля, че…
— Още една дума и ще те убия, Ърп. Заклевам се.
— Чудесно. Хубаво умирам, знаеш ли. Мръч, охх… мръч.
Ръд — само няколкото настръхнали косъма по гърба му показваха, че е ядосан — се изкатери по дървото и бръкна под изгнилата риза. Извади някакъв опърпан парцал, разгъна го и се намръщи.
Гласът на Ърп долетя отдолу:
— Какво е това?
— Някакво име пише тука.
— Чие?
Ръд сви рамене и отвърна:
— Сейлес Лортал.
— Че това е женско име. Той не е жена, нали?
— Разбира се, че не е! — сопна се Ръд и натика парцала под ризата. — Смъртните са странни — замърмори и отново започна да рови под ризата. Намери каквото търсеше — малко шишенце от опушено стъкло.
— Е? — попита Ърп.
— Счупило се, както си му е редът — отвърна доволно Ръд. — Виждам пукнатините. — Заслиза, стиснал шишенцето в ръка. Щом стъпи долу, го вдигна към слънцето и примижа.
Ърп изсумтя.
Ръд приближи шишенцето до щръкналото си ухо и го разклати.
— Аха! Вътре е!
— Добре. Айде да си ходим…
— Още не. Тялото трябва да дойде с нас. Смъртните са особени в това отношение. Няма да поиска друго. Тъй че иди и го вземи, Ърп.
— Че то нищо не е останало от това проклето нещо! — измрънка Ърп.
— Вярно, но пък и няма да тежи много, нали?
Ърп се закатери с ръмжене по дървото и почна да вади клиновете.
Ръд послуша доволен ръмженето му, но изведнъж потръпна.
— Побързай, проклет да си! Колко е зловещо тук.
Клепките на джага трепнаха и очите му бавно се съсредоточиха върху широкото зверско лице, което го гледаше отгоре.
— Маппо треллът. Моят приятел.
— Как си, Икариум?
Джагът се размърда и примижа от болка.
— Ранен съм.
— Да. За жалост, дадох последните си два еликсира, тъй че не можах да те изцеря напълно.
Икариум се усмихна измъчено.
— Сигурен съм, както винаги, че нуждата е била голяма.
— Боя се, че ако ти кажа какво направих, едва ли ще си мислиш така. Спасих живота на две кучета.
Усмивката на Икариум се разшири.
— Сигурно са били много ценни животинки. Чакам с нетърпение да ми разкажеш. Помогни ми да стана, моля те.
— Сигурен ли си?
— Да.
Маппо му помогна да се надигне. Джагът направи две-три неуверени крачки и се огледа.
— Къде сме?
— Какво помниш?
— А… нищо. Не, чакай. Видяхме един демон — апториан беше май — и решихме да тръгнем след него. Да, това го помня.
— Е, вече сме далече на юг, Икариум. Изхвърлени от един Лабиринт. Ти си удари главата в един камък и изгуби съзнание. Тръгването ни след апториана беше грешка.
— Очевидно. Колко време мина?
— Един ден, Икариум. Само един ден.
Джагът се изправи. Беше възвърнал силите си дотолкова, че Маппо реши, че е безопасно да се отдръпне, макар че ръката му си остана на рамото му.
— На запад оттук е Джаг Одан — каза треллът.
— Да, добра посока. Признавам, Маппо, този път усещам, че е близо. Много близо.
Треллът кимна.
— Утро ли е? Вдигна ли бивака?
— Да. Макар че предлагам днес да не вървим много — докато не се възстановиш напълно.
— Мъдро.
Мина още около час, преди да тръгнат, защото Икариум трябваше да си намаже лъка, а и меча си да наточи с бруса. Маппо изчака търпеливо, седнал на една скала, докато джагът най-сетне се надигна, обърна се към него и кимна.
Поеха на запад.
След малко, както си вървяха, Икариум го погледна и каза:
— Какво ли щях да правя без тебе, приятелю?
Бръчките около очите на трелла потръпнаха, той се усмихна тъжно и отговори:
— Е, недей така де.
Стигнаха до пустата земя на Джаг Одан и равнината се просна пред тях, безкрайна.
Епилог