Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Другите двама също се надигнаха, и двамата с насочени арбалети.
Маппо остави торбата на земята и вдигна ръце. Лицата и на тримата имаха странен цвят, а скритата сила, която излъчваха, го обезпокои.
— Съвсем не си търся белята, дори напротив, уверявам ви. Вече дни наред вървя сред мъртъвци — вие сте първите живи хора, които виждам от много време. Това, че ви видях, ме успокои, щото се боях да не съм се изгубил в някой от кошмарите на Гуглата…
Коларят се почеса по рижата брада.
— Бих казал, че си точно в това. — Остави меча си и се обърна. — Според мене всичко е наред, ефрейтор. Пък може и да има превръзки, да ни заеме.
По-старият от двамата в колата скочи на земята и се приближи към Маппо.
— Ранени войници ли имате? — попита треллът. — Имам малко дарба в церенето.
Войникът отвърна с тъжна усмивка:
— Съмнявам се, че ще искаш да си хабиш дарбата. Нямаме ранени хора в колата — две кучета имаме.
— Кучета ли?
— Да. Намерихме ги при Пропада. Гуглата май не ги ще… засега поне. Да ти кажа, умът ми не го побира, как може още да са живи — целите са надупчени и накълцани… — И поклати глава.
Коларят също беше слязъл — отиде до другата страна на пътя, огледа всички тела и продължи към следващото дърво. Маппо махна към него и извика:
— Търсите някого?
Ефрейторът кимна.
— Търсим, само че телата отдавна са се разплули, не можеш да си сигурен. Все пак Сторми вика, че ще го познае, като го види, стига да е тук.
Погледът на Маппо пробяга към ефрейтора и продължи нататък по Ейрънския път.
— Докъде продължава това?
— По целия път, трелл. Десет хиляди войници.
— И вие…
— Проверихме ги всичките. — Ефрейторът присви очи. — Ей на, Сторми отиде да види последните. Нали разбираш, даже да не търсехме някой определено, все пак… — Сви рамене.
Маппо въздъхна тъжно, после каза:
— Приятелят ви спомена „Пропада“. Какво е това?
— Мястото, където падна Колтейн със Седма. Псетата бяха единствените оцелели. Колтейн водеше трийсет хиляди бежанци от Хисар за Ейрън. Беше невъзможно, но го направи. Спаси ги, неблагодарните му кучи синове, и като награда трябваше да бъде посечен на по-малко от петстотин крачки от градската порта. Никой не му помогна, трелл. — Войникът погледна Маппо в очите. — Можеш ли да си представиш?
— Боя се, че не знам нищо за събитията, които описвате.
— Така и предполагах. Гуглата знае къде си се крил напоследък.
Маппо кимна и пак въздъхна.
— Ще прегледам кучетата, ако желаете.
— Добре, макар че не се надяваме много. Просто момчето се привърза нещо към тях, ако ме разбираш.
Треллът отиде при колата и се качи в нея. Завари момчето наведено над едно направо разкъсано куче — махаше вяло с ръка да пъди мухите.
— Милост на Гуглата! — прошепна Маппо, докато оглеждаше жалките останки на псето-браничар. — Другото къде е?
Младежът дръпна един парцал и Маппо видя някакво малко домашно паленце. И четирите му крачета бяха счупени нарочно. От счупеното капеше гной и животинчето потръпваше от треска.
— Тоя дребосък — каза младежът. — Намерихме го легнал върху другия. — Гласът му беше изпълнен с болка и почуда.
— Никое от двете няма да се оправи, момче — каза Маппо. — Този големият трябваше да е умрял отдавна — може и да е умрял вече…
— Не. Жив е. Усещам му пулса, но се забавя. Забавя се и нищо не можем да направим. Геслер вика да му помогнем, да сложим край на мъките му, но може би… може би…
Маппо гледаше момчето — как дългите му, почти деликатни пръсти попиваха раните с окървавения парцал. След малко се надигна, бавно се обърна и се загледа на юг по дългия път. Чу вик зад себе си, близо до портата, и видя как Геслер затича към Сторми.
„Ех, Икариум. Скоро ще се събудиш, а аз ще продължавам да скърбя и ще те карам да се чудиш… Скръбта ми започва с теб, приятелю, заради изгубените ти спомени — спомени не за ужас, а за дарби, дадени ти толкова леко… Толкова много мъртъвци… как да отговориш на това? Как би отговорил ти, Икариум?“
Момчето седеше все така наведено над кучето. Двата чифта ботуши бавно скърцаха към колата. Сторми се качи на капрата и колата се люшна. Геслер се качи откъм стърчишката.
Младежът вдигна глава.
— Намерихте ли го, Геслер? Сторми намери ли го?
— Не. За малко помислихме, че… Но не е. Не е тук, момче. Време е да се връщаме в Ейрън.
— Кралицата да го благослови — промълви момчето. — Значи винаги има шанс.
— Да, Трут. Знае ли човек. Знае ли човек.
Момъкът, Трут, отново се наведе над кучето.
Маппо бавно се обърна, погледна ефрейтора в очите, прочете ясно изписалата се в тях лъжа и кимна.