Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
И той отново остана само Артуро Колбърг, някогашен Администратор, предаден за пореден път.
От един Майкълсън.
С ръмжене той се метна през пътническия салон и сграбчи яката на бялата памучна риза на Фейт. Скованите му от артрит пръсти се свиха в юмрук — но ръката му беше уловена от безличната ръкавица на един социален полицай. Той се опита да се освободи, но със същия успех би могъл да се опита да премести планина.
Гневът му беше заменен от чувство на безсилие. Той клюмна, безпомощен — но точно тази твърде позната безпомощност го накара да се съвземе. Отново беше бог и беше щастлив.
Богът осъзна, че момичето е било отровено; чрез магическото възприятие на Ма’елкот той усещаше плъзгането му към смъртта. Но освен това богът вече знаеше, че мечът се намира в Залата на правосъдието в Съдебната палата на Анхана.
В същия миг, когато го осъзна, някъде в невъобразимите недра на десет милиарда подсъзнателно свързани разуми се зароди импулс. Може би беше дошъл от Ма’елкот или от Колбърг, или от Марк Вило, или от който и да е от останалите анонимни членове на Борда на директорите; може и да бе дошъл от химическия инженер на „Синтек“ или от някой оперативен агент под прикритие на Социалната полиция, присъстващ на незаконно нелегално събрание на Работници, от някоя домакиня в Белград или чистач в Ню Делхи. А може да се беше зародил във всички тях едновременно; това бе поредният начин за споделяне на вина. Една десетмилиардна част от отговорността е достатъчно леко бреме дори и за най-чувствителната съвест.
Телата, в които някога се бяха намирали Артуро Колбърг и Ма’елкот, се усмихнаха еднакво.
След пет минути състоянието на момичето нямаше да има никакво значение.
На двайсет хиляди метра над Анхана един „Дева“ AAB-24 на ротата „Бел и Хауъл“ завърши дългата крива на пикирането си, пусна единственото си РБГИИБН антивзривно ВЕО12 и с максимална скорост полетя на изток.
7.
Устата ми е безчувствена; устните едва помръдват. Крещя в ухото на Рейт, за да може да ме чуе през трясъка на канонадата.
— Можеш ли да говориш с него?
— Какво?
Стоварвам ръката си върху рамото му.
— Можеш ли да говориш с Ма’елкот? Чуваш ли го — и той теб? Можеш ли да се свържеш с него?
Погледът му все още е зареян в небесата.
— Един изтребител — един „Дева“ AAB-24 на ротата „Бел и Хауъл“ с екипаж от четирима души, височина 25 000 метра, максимална скорост 2,1 маха, въоръжение…
— Ела на себе си, по дяволите! — Разтърсвам го отново. — Трябва да говориш с Ма’елкот… трябва да му кажеш…
— Той пикира като сокол…
За една безкрайна секунда единственото, за което мога да мисля, е колко е студена водата, която се стича покрай нас; направо замръзвам тук, ръцете ми са безчувствени, цялото ми тяло трепери, а гласът ми се губи в бученето в ушите ми, което е по-силно дори от рева на битката, която се вихри около нас. Защото знаех, че този изтребител ще бъде там горе. Един-единствен.
Защото повече не са нужни.
Изпълва ме абсурдното желание да вдигна очи, да потърся в небето дребната титаниевата игла, макар да знам, че ще е невидима. Искам да погледна, но не мога.
Страхувам се.
В съзнанието ми се сменят ярки спомени за кинематографски кадри от Индонезия. В главата ми тази титаниева капка снася мъничко сребърно яйце, преди да потегли с пълна скорост към изгряващото слънце…
— Кажи му, че се предаваме! — ръмжа аз. — Мамка му, Рейт, трябва да му кажеш, че се предаваме! Кажи му, че аз се предавам! Ще му дам меча — каквото поиска, — само му кажи да не го прави!
Каква лоша шега: аз сам му дадох тази идея.
— Мамка му, биха пуснали атомна бомба върху града.
— Не си ли струва животът на един град, за да се спаси цял един свят.
— Така ли? А ако е твоят град?
— Готов съм да поема този риск.
Той беше свалил картите си. Хвана ме, че блъфирам.
Взривът ще убие всички бивши затворници от Ямата, които носят в себе си противовируса на Шана. Ще убие всеки от нас.
Рейт.
Делиан.
Т’Пас.
Орбек.
Дини, Флечър, Аркен, Гропаз…
Деймън. Величеството. Лицата. Змиите. Поданиците на Кант.
Мен.
Един-единствен проблясък на невидима светлина ще ни изпепели до кости, а Ма’елкот ще влезе тук, когато му кефне, ще вземе меча и ще сложи край на шибаната игра. А аз си мислех, че съм твърд. Мислех си, че съм безмилостен.
12
Значението на тези акроними е обяснено по-нататък в текста. — Б.пр.