Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Но не мога да отместя поглед.
Унизителното възхищение ме е сграбчило в ноктите си. Все едно виждате баща си гол за пръв път — Леле, какъв е отпуснат и има толкова малък топчест чеп и гърдите му са хлътнали, и какви са тия туфи косми по най-неудобните места? — и вече не ви изглежда точно като баща. В командира има нещо толкова изнежено; след като вече е изгубил силата на своята анонимност, той прилича на шибан гол охлюв.
Сякаш Патриархът беше казал „Опа!“ и на мястото на капитан Марвел се беше появил някакъв счетоводител на средна възраст.
Целият батальон следва примера му — и сега, когато шлемовете им са свалени и стоят пред нас с открити лица, те вече не са Социалната полиция, а просто тълпа хора с брони и пушки.
Патриархът запява „Крал на кралете“ и цялата армия се присъединява към него, а горе, на подиума, командирът решава да легне на пода и да подремне малко. Долу всичките сопита се прозяват, пускат автоматите си, свиват се на кълбо на земята и потъват в сън.
И го правят, защото адептите от Магьосническия корпус, колкото и да са добри, не могат да разчетат Обвивката на Тоа Сител. А не могат, защото двама първородни магове — всеки от които има по няколкостотин годишен опит — са изработили Фантазия, в която Обвивката на Патриарха е абсолютно, стопроцентово нормална. А всъщност не е.
Фантазията се захранва от мъничък грифонов камък по начина, който използва Киърандел, за да вкара цялото Кралство на Кант в Стадиона на победата. Което означава, че Фантазията не само не тегли от Потока, но и че ще продължи да действа дори ако адептите покрият Патриарха със сребърна мрежа или го изследват, използвайки грифонови камъни, в отблъскваща магията стая — което смятаме, че ще опитат, защото адептите от Магьосническия корпус са гаднички типове и подозрителни по природа, — защото въпросният грифонов камък е скрит на тайно място в личността на Патриарха.
Поспорихме доста къде да скрием камъка. Моето предложение беше отхвърлено, под предлог че Патриархът може неочаквано да изпита желание за голяма нужда и да издъни плана.
Затова той го глътна.
Глътна го, защото този същият грифонов камък захранва и още едно външно въздействие и същността на това въздействие, грубо казано, е да накара Тоа Сител да направи всичко — дори да глътне грифонов камък, дори да приеме Народите като пълноправни жители на Анхана, дори да накара цял батальон от Социалната полиция да си свали противомагическите шлемове, за да могат стотина първородни магове да ги прострелят с ментална фейска прах, — само и само за да угоди на новия си най-добър приятел.
Докато цялата анханска армия гледа тъпо хъркащите сопита, Тоа Сител ни дарява със сияйна усмивка и махва леко с ръка на Рейт.
Смушквам го с лакът.
— Поздравления, хлапе. Току-що превзе Империята.
— Нищо не съм превзел — отвръща Рейт. — Не сме постигнали нищо.
Гласът му звучи монотонно и обречено, толкова безнадеждно, че виковете на Патриарха — завържете тези актири; обезоръжете ти; завържете краката и ръцете им — потъват във фон от бял шум; докато изненаданите анхански войници постепенно се размърдват, за да изпълнят новите заповеди, аз потъвам в безкрайната празнота на Рейтовия поглед.
— Аз не бих го нарекъл нищо, хлапе. Ние превзехме града… — Но изкуствено приповдигнатият тон на собствения ми глас ме принуждава да замълча и думите потъват в тишина.
— Нима смяташ, че Той няма да разбере? — пита ме Рейт. — Нима смяташ, че ще успеем да Го изненадаме?
— И преди съм го правил.
— Не — отвръща Рейт. — Не си.
От изток се разнася мрачен тътен, който се превръща във виещо бръмчене, заплашващо да премине в рев.
— Той вече не е мъжът, когото победи — казва Рейт и гласът му звучи в унисон със засилващия се вой, който кара стомахът ми се свие, защото аз познавам този звук и никога не съм и предполагал, че ще го чуя в небето над Анхана.
Турболети.
— Той вече не е човек.
Рейт извръща глава на изток и аз следвам погледа му, а воят на турболетите преминава в оглушителен рев.
Слънцето плаче със смъртоносни титаниеви сълзи.
Двайсет и четири
Всички истински истории завършват със смърт.
Това е краят на историята за уродливия рицар.
1.
Делиан седна на Абаносовия трон, постави покритото със засъхнала кръв студено острие на Косал върху колене си и Залата на правосъдието запулсира от болка.
Болката заблестя ярко в искрящите слънчеви лъчи, които пронизаха като копия прозорците на покрива; болката зацвърча в черното масло, което капеше от гнойната рана на бедрото му и прогаряше до кост плътта му. Гранитното лице на гигантския, изсечен от камък Ма’елкот беше пребледняло от болка, а пясъкът, който покриваше пода на арената под подиума, пареше така, сякаш го бяха втрили в открита рана. Самият въздух ръмжеше и забиваше зъби в плътта му, а при всяко поемане на дъх Делиан поглъщаше бял пламък.