Балтазар [bg]

Късно следобед Наруз се събуди и извика да му донесат вода, за да се наплиска, както и чисти дрехи, които му бяха поднесени лично от най-големия син на шейха. Той излезе навън, в ослепителния блясък на деня, и рече:

— А сега да изберем жребчето. Може да ни отнеме час-два. Нали нямаш нищо против? Само дето ще позакъснеем. — Наизвадиха възглавници и ги сложиха на сянка. Несим се излегна с удоволствие, за да наблюдава брат си, който прекоси горещия пясък и се отправи към група жребчета, изведени специално за него, за да си избере едно от тях.

Малките кончета, които подтичваха грациозно и невинно, мятайки глави и гриви, му заприличаха на „пенливите вълни на юнско море“, както гласеше една мъдрост. Изпънат като струна от мерак, Наруз ги приближи и спря да ги огледа. След това извика нещо и един мъж дотича с поводи и мундщук.

— Белият! — провикна се той дрезгаво и синовете на шейха му отвърнаха нещо, което Несим не успя да разбере. Наруз се обърна, сви глава между раменете, после пъргаво и безшумно се шмугна сред младите животни и само след миг вече бе яхнал бял жребец, като преди това с едно-единствено почти незабележимо движение бе успял да му нахлузи юздата.

Митичното същество се вцепени, лъскавите му черни очи се разтвориха широко, сякаш се мъчеше да отгатне намеренията на непознатата тежест върху гърба си, после тромави тръпки пробягаха по тялото му — приливите на паниката, която присъства неизменно при всеки сблъсък на двата свята — човешкия и животинския. Кон и ездач, дълбоко замислени, се вкамениха, сякаш позираха за статуя.

После животното изцвили гърлено, уплашено, разкърши се и направи десетина странни, сковани, изгърбени като дъга подскоци във въздуха, подобно на механична играчка, и всеки път се приземяваше, като яростно зариваше предните си нозе в пясъка. Неистовото му мятане обаче не успя да хвърли Наруз на земята, той само се приведе напред и изръмжа нещо в ухото му, от което конят като че побесня още повече, защото се понесе в нервен, отривист и неуверен галоп, като ту се въртеше в нескончаеми завои, ту свеждаше ниско глава, ту непокорно скачаше във въздуха с превити крака. Най-накрая двамата поеха бавно в кръг около шатрите, после се върнаха при тълпата от араби, които се бяха насъбрали пред входа на главната шатра и наблюдаваха мълчаливо. Бедното същество сякаш изведнъж осъзна, че една голяма част от живота му — може би неговото детство — си отива безвъзвратно, изстена шумно и отведнъж се впусна в дълъг, уморителен, вихрен галоп, така типичен за породата му, устреми се като летяща стрела да прониже небето, понесе се сред дюните със своя ездач, който здраво го стискаше между яките си бедра — като че бе закован за него, — двамата бързо се умалиха и изчезнаха от погледа. Гръмогласен възторжен възглас се разнесе откъм палатките и Несим прие, заедно с изварата и кафето, предназначените за брат му овации.