Балтазар [bg]

Тук растяха само гигантски тръстики, папури и на места по някой трънлив храст. Риба не се въдеше в застоялата солена вода. Птиците също я избягваха. Лежеше в гнойната пазва на собствения си вонящ въздух — фатална, натрапчива, неестествено притихнала ивица земя. Точно тук пустинята и насажденията се срещаха в предсмъртна прегръдка. Те продължиха да яздят сред извисяващите се тръстики, чиито стъбла блестяха на слънцето, съвсем побелели от покрилата ги като коричка сол. Запъхтените коне нагазиха в смрадливата тиня, в която при всеки плисък капките, където и да паднеха, засъхваха в бели точки сол; калните локви бяха покрити с ципа от слузеста сол, която копитата продупчваха и от черния гнилоч на мътилката мигом се разнасяше ужасно зловоние, като едновременно с това се разжужаваха и рояци от жилещи мухички и комари. Ала Наруз се оглеждаше с интерес наоколо, с пламнали от възбуда очи, защото си представяше как ще култивира това мъртвило и ще го засади с рожкови и зелени храсти, с една дума ще го покори. И двамата обаче задържаха дъха си и гледаха да не говорят, докато прекосяват тази последна, пълна с миазми бариера, както и последвалите дълги просеки от съсухрена като мумия земя. Най-сетне излязоха в края на истинската пустиня и поспряха на сянка, а Наруз взе да рови из дрехите си, докато намери парче син тебешир, подобен на онези, с които се натриват билярдните щеки. Намазаха с пръст по малко тебешир под очите си, за да ги предпазва от ослепителния блясък на слънцето — това го знаеха още от деца; после увиха главите си с кърпа, както правят бедуините.

И после: първият чист полъх на пустинята, голотата на просналата се шир, очевидна като теорема, която стигаше чак до хоризонта, пропита от собственото си безмълвие и великолепие, напълно обезлюдена, с изключение на онези силуети, с които човешкото въображение винаги населява враждебните и страховити пейзажи, както и селенията, пред чиято сияйна ведрина умът стъписано изтръпва.

Наруз нададе вик и конете се сепнаха, изпълниха се с ново усещане за свобода и необятност, после се спуснаха стремглаво напред в бесен, яростен галоп през дюните, гриви и пискюли полетяха, седлата заскърцаха. Дълго време яздиха така главоломно, а Несим се смееше на глас от възбуда и радост. Отдавна не беше галопирал като вихър.

После успокоиха ход, бавно завиха в дъга на изток по обраслата с нискорасляк земя, където цъфтяха диви цветя, а пеперудите прехвърчаха от дюна на дюна сред мръсните, опърпани, но неотстъпчиви екземпляри на оскъдната растителност. Копитата чаткаха по чакълестата твърд, прекосяваха каменни долини с високи остри върхове от пясъчник и тесни клисури от розови шисти, които се редуваха в добре познатия им пейзаж. Несим бе потънал в спомени за онези свои младежки нощи, когато лагеруваха по тези места под голото небе с оцъклени звезди, в издута от вятъра палатка, чиито студени опънати въжета блестяха като диаманти под ярката Вега, а пустинята ги обграждаше навред като празна стая. Как да забрави човек най-вълнуващите си преживявания? Те бяха като пиано, на което човек е свирил, но което бе останало в забвение, недокосвано от години. Докато следваше Наруз слепешката, озариха го видения от някогашни спомени — насред цялата тази необятност две точки затрептяха пред вътрешния му взор като гълъби в пусто небе.