Кралят отвъд Портата [bg]

— Да, синко.

— Не ме наричай така, свещенико! Никога повече. Не те виня — аз бях глупакът, задето ти повярвах. Добре, ще се бия редом с твоите чираци, но само защото това ще помогне на приятелите ми. Не смей обаче да ми даваш заповеди.

— Няма да бъда в позиция да ти заповядвам, Декадо. Дори в този миг ти си застанал пред твоята собствена броня.

— Моята броня?

— Разпознаваш ли руната на шлема?

— Това е числото едно на Старото писмо.

— Бронята е принадлежала на Сербитар. Ти ще я носиш.

— Той е бил водачът, нали?

— Такъв ще си и ти.

— Значи това е съдбата ми — каза Декадо. — Да водя сбирщина свещеници, които си играят на война. Много добре; оценявам шегите не по-малко от всеки друг.

И той се разсмя. А абатът затвори очи и промълви тиха молитва, защото през смеха чуваше вика на изтерзаната душа на Декадо. Той самият изпита същото отчаяние, докато излизаше от стаята, следван от ехтящия маниакален смях.

— Какво направи, Абадон? — запита се абатът.

Когато стигна стаята си и падна на колене, в очите му имаше сълзи.

Декадо излезе с препъване от залата и се върна в градината си, зяпнал невярващо подредените редици зеленчуци, прилежно подкастрените плетове и внимателно почистените дървета.

Отиде до колибата си и изрита вратата.

Преди по-малко от час това беше домът му — дом, който обичаше. Чувстваше удовлетворение.

Сега това бе просто една мизерна колиба и той я изостави, излизайки отново в градината си. Бялата роза имаше три нови пъпки. Изпълни го гняв и той сграбчи растението, готов да го изтръгне от земята. После спря и бавно го пусна, загледан в ръката си и отново в розата. Нито един бодил не бе разкъсал плътта му. Декадо внимателно заглади смачканите листа и започна да хлипа, издавайки безсмислени звуци. Най-накрая те се превърнаха в една-единствена дума.

— Съжалявам — каза той на розата си.