Кралят отвъд Портата [bg]

— Правя, каквото желая — отвърна тя.

Той я зашлеви. Тя падна тежко на земята, но се претърколи на крака с блеснали очи и присвити като ноктите на граблива птица пръсти. После видя ножа в ръката му.

— Готов си да ме убиеш? — прошепна Реня.

— Без да се замисля!

— Аз те обичах! Повече от живота си. Повече от всичко друго.

— Ще ми се подчиниш ли?

— О, да, Тенака Хан, ще ти се подчинявам. Докато достигнем Скода. А после ще те напусна.

Тя се обърна и тръгна обратно към лагера.

— Все така самотник, а, Тани? — попита Ананаис, излизайки от сенките на дърветата.

— Не желая да говоря.

— Беше суров с нея, и с право. Но стигна твърде далеч — нямаше да я убиеш.

— Не. Нямаше.

— Но тя те плаши, нали?

— Казах, че не желая да говоря.

— Така е, но аз съм Ананаис — твоят осакатен приятел, който те познава добре. Доколкото е възможно някой да те познава. Мислиш си, че понеже ни грози смърт, няма място за любов? Не бъди глупак — наслаждавай ѝ се, докато я имаш.

— Не мога — каза Тенака и сведе поглед. — Когато дойдох тук, не виждах нищо друго, освен Ческа. Но сега прекарвам повечето си време в мисли за… знаеш.

— Разбира се, че зная. Но какво стана с твоята надирска философия? Нека утрешният ден се оправя сам.

— Аз съм само наполовина надир.

— Иди и говори с нея.

— Не. Така е по-добре.

Ананаис се изправи и се протегна.

— Отивам да спя — каза той и се затътри към лагера, ала спря до Реня, която седеше загледана нещастно в огъня.

Той приклекна до нея и каза:

— Някои мъже са особени. Опрат ли нещата до работа или война, могат да са гиганти; непогрешими и непобедими. Но в делата на сърцето са като деца. Жените обаче са различни — те виждат детето в мъжа такова, каквото е.

— Той щеше да ме убие — прошепна Реня.

— Наистина ли го мислиш?

— А ти?

— Реня, той те обича. Не би могъл да те нарани.

— Тогава защо? Защо го каза?

— За да те накара да го повярваш. Да те накара да го мразиш. За да те накара да си тръгнеш.

— Е, получи се — отвърна момичето.

— Това е жалко. И все пак… не трябваше да пускаш онази стрела.

— Зная! — сопна се тя. — Няма нужда да ми го казваш. Просто… не можех да стоя и да гледам как убиват бебе.

— Е, и аз не го очаквах с нетърпение.

Той насочи поглед през огъня, където спеше жената. Черният гигант Езичника седеше, опрял гръб в едно дърво, вдигнал бебето към гърдите си. Детето бе протегнало пухкава ръчичка от одеялото си и стискаше пръста му, а той му говореше тихо и нежно.

— Добре се справя с децата, а? — вметна Ананаис.

— Да. С оръжията също.

— Истинска мистерия. Но аз го наблюдавам.

Реня вдигна поглед към ясните сини очи зад черната маска.