Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Отново от всички страни непроходим гори обкръжиха пътя. С всеки ден те ставаха все по-гъсти и по-гъсти, все повече напомняйки на хобита за Старата гора. Елаци и борови гори, чисти горски рекички с прехвърлени през тях мостове от дебели, необелени от кората трупи... И навсякъде - следи, следи, следи... Армията на Олмер не се отбиваше никъде, пък и никъде вече не можеше да се отбие.

Течеше втората половина на април. Безкрайните левги път по горските пущинаци оставаха зад гърбовете им. Започваха да показват дъното си и торбите с провизии и Торин, мръщейки се, отново започна да намалява дажбите. Къде е обещаната граница на Търговската област? Колко още ще продължи този път наникъде, в неизвестното, през непознати, неизучени земи? Още колко дни път има до Хелийските планини, където джуджетата разчитаха на помощта на съплеменниците си? Заветното острие, което хобитът често взимаше в ръце, лежеше в дланта му хладно и мъртво. Сънищата бяха смътни и Фолко не можеше да запомни нищо от тях. Няколко пъти той призоваваше мислено Гандалф, надявайки се още веднъж да срещне великия магьосник, но всичко беше напразно. Дребосъка привърши последната бъчвичка с бира и я захвърли надалеч сред елите, мърморейки, че ако бяха послушали него, Строри, то отдавна щяха да седят някъде на топло до камината и да си пийват ейл... И само бурно настъпващата пролет радваше обичащия слънцето и топлината хобит. В гората още беше пълно със сняг, но дърветата вече бяха оживели след зимното вцепенение. Водата напояваше преспите и те постепенно се слягаха, ставаше по-трудно да се върви и да се намират сухи места за нощувка... И тук изведнъж извести за себе си Радагаст.

През една от вечерите, когато приятелите, унило привършили оскъдната трапеза, се грееха и сушаха, над огъня внезапно се мярна нечия стремителна, безшумна сянка и преди Фолко да разбере какво е това, от мрака на рамото му се спусна огромен, стар бухал.

-Ти ли си? - подскочи от изненада хобитът, познал птицата на Радагаст. - Какво ми носиш?

Птицата прикри кръглите си жълти очи и обърна главата си с големи уши.

Кожен амулет... печат от червен восък... лента... писмо!

Писмо и някаква остро миришеща тревичка...

-Чети! Чети, де! - нетърпеливи, джуджетата го натиснаха от двете страни.

„Приятели мои!" - Магьосникът пишеше на елфически и да прочете неразбираемите, тънки, като че ли въздушни писмена, можеше единствен хобитът. - „Не мислете, че съм ви забравил. Птиците постоянно ми съобщаваха за преходите ви. Те са попаднали и на следата на Олмер. Той е изпреварил войската и подминавайки град Невбор, препуска на изток." - По- долу имаше фино нарисувана върху прозрачна копринена тъкан карта на Прируние. - „Колко време ще бъде там, не знае никой. Постарайте се да се държите по-близо до главното му убежище, между Пустата планина и Горите Ча. Рано или късно той ще се появи там. Освен това животните ми донесоха сведения за всички места, където може да е паднал Небесният огън и където Олмер също може да се появи (отбелязано с червени точки)."