Пепеляшките [bg]

— Скъпа моя — рече важно тя, — би било голям пропуск, ако не разгледате добрата Сара под лупа.

Фредрика се протегна.

— Както казах, разследваме всички, които…

Старицата вдигна ръка и я прекъсна:

— Повярвайте ми, вие и колегите ви ще спестите много време, ако се концентрирате повече върху познатите на Сара, които влизат и излизат от апартамента когато им хрумне.

Фредрика мълчеше и тя продължи:

— Може би не знаете, но ми се ще да твърдя, че Габриел беше повече от търпелив във връзката си със Сара.

Жената издаде такъв звук с езика си, който Фредрика никога не би могла да повтори, дори и да искаше.

— Беше подложен на истинско унижение — продължи старата буржоазка и за учудване на гостенката едва сдържа сълзите си.

Погледна през прозореца към мрачното небе и набързо изтри крайчетата на очите си. Когато отново вдигна лице към Фредрика, беше позеленяла от яд:

— Тя и ужасните й лъжи. Сякаш Габриел не страда достатъчно, та се опитва да доопропасти живота му, като го обвинява във физически тормоз.

После Теодора се засмя толкова неочаквано и пискливо, че Фредрика трепна.

— Ако това не е злоба, тогава кажете ми вие какво е?

Полицайката притихнала гледаше театъра на възрастната жена, или както там можеше да се определи поведението й.

— Знаехте ли, че Сара е имала добре документирани физически наранявания в случаите, когато е алармирала полицията за побой от страна на сина ви?

Теодора спря, преди да продължи със следващата тирада.

— Естествено, че знаех — отвърна тя и се втренчи във Фредрика, сякаш въпросът й беше ненужен и неуместен. — Някой от другите й ухажори вероятно е изгубил търпение.

После се протегна през масата и взе чашката с кафето, което полицайката едва беше опитала.

— Чакат ме и други занимания, както навярно разбирате — започна да се извинява Теодора. — Така че, ако нямате други въпроси…?

Фредрика бързо извади визитната си картичка от вътрешния джоб и я остави на масата.

— Можете да се свържете с мен по всяко време — каза уверено тя.

Теодора кимна безмълвно, но и двете знаеха, че никога нямаше да го направи.

Когато отново се озоваха в мрачното антре, Фредрика попита:

— Габриел държи ли някоя своя вещ тук?

Теодора отново стисна устни.

— Естествено. Този дом е и негов. Има собствена стая на горния етаж. — Старицата продължи, преди Фредрика да каже каквото и да било: — Ако нямате разрешение за обиск, ще ви помоля незабавно да напуснете.

Фредрика й благодари набързо. Едва когато застана на стълбите и Теодора затвори вратата след нея, се сети какво беше забравила да попита: