Идеалната съпруга
- Автор: Александер Виктория
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Торнадо»
- ISBN: 954-19-0027-5
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Идеалната съпруга». Краткое содержание книги:
— Саймън! — Тя се разсмя. — Няма да има никакви деца. Ние няма да… — Тя се изчерви и се намръщи, когато забеляза погледа на моряка.
— За бога, жено! Ти ми казваш, че ще приемеш името на този мъж, но ще му откажеш съпружески права? Това да не е поредното ти условие?
— Ами, той се съгласи и с това. А Уайлдууд е почтен мъж, който държи на думата си.
Саймън поклати глава, без да прикрива недоверието си.
— Никой мъж не е толкова почтен и всички мъже си имат своите ограничения, момиче. Надявам се да не си притиснала Уайлдууд твърде много.
Сабрина не можеше да му каже, че изпълнението на точно това условие щеше да я затрудни също толкова, колкото и Никълъс. Но тя беше овладяла желанието, което изпитваше към графа, като го беше определила като най-обикновена похот. Тя не искаше нищо друго, освен докосването на ръцете му, устните му и кожата до нейните. Искаше да изучава мускулестото му, топло тяло. Искаше да почувства как по вените й минава огън, който изгаря сърцето й. Искаше магия. Магия. Любов.
Не младежкото увлечение, което беше изпитвала към Джак, а нещо реално, материално. През последните десет години беше устояла на много възможности да се отдаде на плътските наслади. Но любовта все й се беше изплъзвала. Тя осъзна, че след брака й с Никълъс вероятно никога нямаше да я изпита.
Сабрина вярваше във всяка дума, която му беше казала. Ако той искаше да продължи развратния си живот, тя нямаше нищо против, но нямаше намерение да дели мъжа си с други жени. И нямаше намерение да се отдаде на някой мъж без магия, без любов. Тя нямаше да отстъпи пред желанието си, защото рискуваше да изгуби самообладание. А заедно с това и душата си.
Сабрина се ухили.
— Надявам се той да не ме е притиснал твърде много.
Морякът изстена и тръгна към вратата, като клатеше глава.
— Не знам какво ще каже капитанът за всичко това.
— За бога! Бях забравила за Мат!
Саймън отвори вратата.
— Е, по-добре си помисли по въпроса. Остава по-малко от седмица, преди да пристигнем в Марсилия. Той няма да бъде доволен, когато разбере, че си се омъжила за някакъв проклет англичани и аз съм извършил церемонията. Изобщо няма да бъде доволен. — Той поклати отново глава и излезе, като затвори вратата след себе си.
— По дяволите! — Сабрина се хвърли на леглото. Мат можеше да се окаже проблем. Тя не само че трябваше да му направи предложението си да стане неин партньор в търсенето на златото, но и да го уведоми, че освен тях имаше и трети съдружник и, а, да, Мат, между другото, споменах ли, че новият ни партньор е моят съпруг?
Тя изстена и се обърна по гръб. Сабрина се втренчи в тавана, замисли се над странния обрат, който беше приел животът й, и не можа да се въздържи да не избухне в истеричен смях. Не си беше представяла приключението по този начин, когато бе решила да се впусне в него.
Но въпреки това то си беше приключение.
Церемонията беше проста, което беше продиктувано от обстоятелствата. Саймън извърши бракосъчетанието с вежливост, каквато Сабрина не беше очаквала от него. Тя стоеше отляво на Никълъс. Двамата си размениха брачните клетви на предната палуба и думите им бяха отнесени от вятъра.
Сабрина беше извадила от куфара зелената рокля, за да я облече за сватбата, но това се беше оказало доста трудно без помощта на прислужничка. Роклята не само че й беше любимата, но и подчертаваше русата й коса, зелените очи и бялата кожа. Въпреки че дрехата беше измачкана, Сабрина беше доволна от ефекта.
Но когато вече беше готова, погледът й падна върху панталоните и мъжките ризи, които толкова грижливо беше поставила в багажа си. На Сабрина й хрумна една скандална идея. Определено не тъпа и скучна.
Никълъс не каза нито дума, когато булката се появи облечена в мъжки дрехи и високи до коленете меки ботуши. Той само се усмихна любезно. Спокойствието му за малко да я извади от равновесие, но на помощ й се притекоха годините на практика. Дори когато той наклони назад главата й и положи лека, целомъдрена целувка на устните й, с което й показа, че вече не беше лейди Уинфийлд, маркиза Станфорд, а вече беше Сабрина Харингтън, графиня Уайлдууд, тя остана спокойна, хладна и владееща се.
Екипажът настоя да отпразнуват събитието. Някой измъкна отнякъде флейта и засвири и Сабрина танцува с всеки един от моряците, в което нямаше никаква опасност; това не беше някакво безкрайно пътуване, при което моряците щяха да бъдат лишени от компанията на жени. Корабът вече беше минал през няколко пристанища и щеше да спира още много пъти, преди да стигне до местоназначението си. Едва когато затанцува с Никълъс, тя усети, че спокойствието й може да се пропука. Едва когато погледна черните му очи и забеляза веселите пламъчета в тях. Едва когато близостта на тялото му стопли нейното Сабрина се уплаши за последствията от собствените си действия.