Панаир на суетата (роман без герой)

Излишно е да разказваме още, че кочияшът, ако е имал подобни надежди, бе горчиво разочарован; и че достойният баронет, когото той закара в Сити, не му даде нито петаче повече от определената такса. Той напразно умоляваше и хокаше; напразно захвърли багажа на мис Шарп в канавката до един хан и се кълнеше, че ще се отнесе до съда.

— По-добре ще е да не вършиш това — каза ханджията; — този е сър Пит Кроли.

— Да, точно така, Джоз — провикна се одобрително баронетът. — Бих желал да видя кой е човекът, който ще спечели дело срещу мен.

— Също и аз — каза Джоз, като се ухили сърдито и покачи багажа на баронета върху покрива на дилижанса.

— Остави и за мен място на капрата — каза членът на парламента на кочияша, който отвърна: «Да, сър Пит» — като докосна шапката си и се изпълни с ярост (тъй като бе обещал капрата на един млад джентълмен от Кеймбридж, който положително щеше да му даде бакшиш). Нагласиха мис Шарп на едно задно място вътре в дилижанса, който, можеше да се каже, я въвеждаше в широкия свят.

Как младежът от Кеймбридж сложи намусено отпред петте си връхни дрехи, но как ядът му мина, когато накараха малката мис Шарп да напусне екипажа и да се качи на покрива до него, когато той я загърна в едно от палтата си и съвсем оправи настроението си, как астматичният господин, надутата дама, която се заклеваше в честта си, че никога по-рано не била пътувала в обществен дилижанс (в дилижансите винаги има такива дами — уви — по-скоро имаше, защото вече ги няма дилижансите!), и дебелата вдовица с бутилката бренди заеха вътре местата си; как помощникът на кочияша поиска пари от всички и получи една монета от шест пенса от господина и пет омазнени монети от половин пени от дебелата вдовица и как най-после дилижансът потегли, като отначало извиваше по тъмните улици на Олдърсгейт, а после изтрополи край синята купола на «Св. Павел», как минаха близо до «Бялата мечка» на Пикадили и т.н. и т.н. — всичко това няма защо да се разказва. Но писачът на тези страници, който в по-раншни дни и при същото хубаво време е предприемал подобно забележително пътуване, не може да не мисли за него със сладостно и тъжно съжаление. Къде са сега и шосето, и веселите житейски случки, които ставаха по него? Няма ли Челси или Гринич за честния стар кочияш с пъпчив нос? Чудя се къде са сега тези добри хорица. Дали старият Уелър е жив или умрял? Ами прислужниците и ханчетата, в които те прислужваха, и порциите студено говеждо, и недораслият ханджия със своя син нос и дрънкащо ведро, къде е той и къде са хората от неговото поколение? За гениите, които са още в пелени и които ще пишат романи за любимите деца на читателя, тези хора и неща ще бъдат легенда и история, също като Ни-невия или Ричард Лъвското сърце. За тях дилижансът ще представлява само романтична останка — четири впрегнати коня, неправдоподобни като приказките за Буцефал и черната Бес. Ах, как блестяха ливреите им, когато прислужниците в конюшнята издърпваха кеневирените покривала и те се впущаха напред — ах, как се размахваха опашките им, когато с димящи бедра влизаха колебливо в конюшнята при свършване на пътуването! Уви! Никога вече не ще чуем рога да изсвирва в полунощ, нито пък ще видим дървените порти да се разтварят широко. Впрочем къде ни откарва нашият дилижанс? Нека спрем в Куинс Кроли и видим как мис Ребека Шарп ще пристигне там.