Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Разбира се, че го беше забравила! — провикна се Озбърн и продължи да се смее. — Човек не може винаги да мисли за Добин. Нали така, мис Шарп?
— Само като прекатури чашата с виното на вечеря — каза мис Шарп високомерно, като тръсна глава, — само тогава обърнах внимание на съществуването му.
— Много добре, мис Шарп, ще му го кажа — отвърна Озбърн.
И докато говореше, мис Шарп почувствува към този млад офицер недоверие и ненавист, които той не съзна, че бе събудил. «Той, значи, ще ми се подиграва, така ли? — мислеше си Ребека. — Дали и пред Джоузеф ми се е подигравал? Дали не го е изплашил? Може би той няма и да дойде.» Мъгла мина пред очите й и сърцето й заби силно.
— Вие непрестанно се шегувате — каза тя, усмихвайки се най-невинно. — Нищо, подигравайте се, мистър Озбърн, мене няма кой да ме защищава. — И когато тя се отдалечи и Амелия го погледна укорително, Джордж Озбърн почувствува угризение, че е причинил ненужно огорчение на това беззащитно същество.
— Скъпа ми Амелия — каза той, — ти си много добра, много благородна и не познаваш света. Но аз го познавам. И твоята малка приятелка, мис Шарп, трябва да разбере къде й е мястото.
— Не мислиш ли, че Джоз ще…
— Честна дума, мила, не знам. Може да го стори, а може би и не. Не съм му господар. Знам само, че е много глупав и суетен човек и че снощи постави милото ми малко момиче в много болезнено и неловко положение. Съкровището на сърцето ми! — И той се разсмя отново, като стори това така заразително, че и Еми се разсмя.
През целия ден Джоз не се появи никакъв. Но Амелия не се страхуваше от това; тъй като тази малка хитруша бе изпратила прислужника, мистър Самбо, в квартирата на мистър Джоузеф да поиска една книга, която бе обещал, както и да го запита как се чувствува. Отговорът, изпратен чрез лакея на Джоз, мистър Бръш, беше, че господарят му е болен на легло и докторът току-що е бил при него. Сигурно ще дойде утре, мислеше си тя, но за нищо на света нямаше смелост да каже и думичка по въпроса на Ребека; а и самата тази девойка през цялата вечер след забавлението във Воксхол не направи никакъв намек за него.
Но на следния ден, когато двете девойки седяха на дивана, като даваха вид, че пишат писма или четат романи, в стаята влезе Самбо, приятно ухилен, както си имаше обичай, под мишница с някакъв пакет, а също и с една бележка на поднос.
— Бележка от мистър Джоз, мис — каза Самбо.
Как трепереше Амелия, докато я отваряше!
Ето и съдържанието й:
«Мила Амелия,
изпращам ти „Горският сирак“. Вчера бях твърде болен, за да дойда. Днес заминавам за Челтнъм. Моля ти се, извини ме, ако можеш, пред симпатичната мис Шарп за поведението ми във Воксхол и я помоли да ми прости и да забрави всяка дума, която може да съм изрекъл през време на възбудата си в онази фатална вечер. Веднага щом се пооправя, ще замина за няколко месеца за Шотландия, тъй като здравето ми е твърде разклатено.