Жива жар
- Автор: Шевалье Трейси
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Майя Пенчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Жива жар». Краткое содержание книги:
— Можем ли да видим онази книга с песните на мистър Блейк, за която ни споменахте на моста? Искаме да я разгледаме, нали, Джем?
Джем започна да клати глава, но излезе като кимане. Мисис Блейк спря в коридора.
— О, наистина ли, миличка? Е, нека попитам мистър Блейк дали може. Постойте тук за един момент. — Тя се върна към затворената врата, почука и изчака, докато не чу някакво мърморене, после отвори и се промъкна вътре.
4
Когато вратата се отвори отново, на прага се появи самият мистър Блейк.
— Здравейте, деца мои — рече той. — Кейт ми каза, че искате да видите песните ми.
— Да, господине — отвърнаха Маги и Джем в един глас.
— Е, това е хубаво. Децата ги разбират по-добре от всеки друг. „И написах весел стих — всекиму да стане мило.“ Елате.
Като ги заведе до предната стая с печатарската преса, той застана до една лавица, отвори кутия и извади книжка, не по-голяма от дланта му, обшита в сивкава подвързия.
— Ето — каза той, като я постави на масата до предния прозорец.
Джем и Маги застанаха един до друг до масата, но никой не посегна към книгата, дори Маги с всичката си смелост. И двамата нямаха опит в държането на книги. Когато Ан Келауей се омъжи, получи като подарък от родителите си един молитвеник, но тя единствена от семейството си го използваше в църквата. Родителите на Маги никога не бяха притежавали книга, освен онези, които Дик Батърфийлд купуваше и продаваше. Бет Батърфийлд не можеше да чете, но обичаше мъжът й да й чете стари вестници, които носеше от кръчмата.
— Няма ли да я разгледате? — попита мистър Блейк. — Хайде, момчето ми, отвори я. Където и да е.
Джем посегна, хвана книгата и я отвори на едно място в началото. На лявата страница имаше огромно цвете с червено лилав цвят и сред къдравите му листенца седеше жена в жълта дреха с бебе в скута си. До тях стоеше момиче в синя рокличка с нещо, което се стори на Маги като пеперудени крила, излизащи от раменете й. Под цветето имаше думи, изписани в кафяво и заобиколени от зелени клонки. Дясната страница беше почти цялата изпълнена с думи, с разлистено дърво на полето отдясно; отляво се виеха винетки и тук-там летяха птички. Маги се възхити на рисунките, макар да не можеше да прочете нито дума. Чудеше се дали Джем може.
— Какво пише? — попита тя.
— Не можеш ли да четеш, дете?
Маги поклати глава.
— Ходих на училище само една година и съм забравила всичко.
Мистър Блейк се засмя тихо.
— Аз изобщо не съм ходил на училище! Баща ми ме научи да чета. Твоят баща не те ли учи?
— Много е зает, за да се занимава с мен.
— Чу ли това, Кейт? Чу ли?
— Чух. — Мисис Блейк стоеше облегната на касата на вратата.
— Знаете ли, че аз научих Кейт да чете. И нейният баща беше много зает. Е, добре, а ти, момче? Можеш ли да прочетеш песента?
Джем се прокашля и каза:
— Ще се опитам. Ходил съм малко на училище. — Постави пръст на страницата и зачете бавно:
Той спираше и заекваше толкова често, че мистър Блейк се смили над него и се присъедини с по-силен и по-бърз глас, така че Джем го следваше, повтаряйки думите му като в някаква игра:
От картината Маги се досети, че песента се отнася за някакво бебе, а мистър Блейк звучеше като вдетинен баща, който гука гальовно на рожбата си. Тя се зачуди откъде знае как говорят бащите, след като нямаше деца. От друга страна, той явно не разбираше много от бебета, иначе нямаше да напише, че говори, когато е още на два дни. Маги обаче си замълча.
— Ето едно, което ще запомните. — Мистър Блейк отгърна няколко страници и започна: — „Когато лесът развеселен се смее и ручей с трапчинки усмихнат се лее…“
Песента, която им изпя на моста. Този път не пееше, а рецитираше бързо. Джем се опитваше да следва стиховете на страницата, пригласяйки тук-таме с дума, която успяваше да прочете или си спомняше. Маги се намръщи, раздразнена, че той и мистър Блейк споделят песента по начин, който не й се удаваше. Погледна рисунката, която я придружаваше. Група хора около една маса пиеха вино — жените бяха в сини и жълти рокли, а един мъж в лилаво бе вдигнал чаша. Тя си спомняше един стих, така че, когато мистър Блейк и Джем стигнаха до него, се присъедини и изкрещя: „Ха-ха-хи“, като че ли беше в кръчмата и пееше с останалите.