Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? — попита Макфарлън.
— Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи — до шейсет метра височина9.
— Господи — рече Макфарлън. — Водили ли сте кораб в тези води?
Бритън поклати глава.
— Не. Не съм и няма и да го направя.
Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.
— Чували ли сте някога за капитан Ханикът?
Макфарлън се замисли за миг.
— Не беше ли британски мореплавател?
Бритън кимна.
— Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна — чилийците ги наричат „тигрес“ — потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.
— Ледовата граница?
— Там водите на южния океан срещат замръзващите води около Антарктида. Океанографите го наричат зоната на Антарктическата конвергенция. Там започва ледът. Във всеки случай през нощта корабите на Ханикът били захвърлени върху брега на един от ледените острови.
— Досущ като „Титаник“ — рече тихо Амира.
Това бяха първите думи, които произнесе от няколко минути насам.
Капитанът я погледна.
— Не става дума за айсберг. А за леден остров. Айсбергът, потопил „Титаник“, е кубче лед в сравнение с онова, което можете да срещнете под Ледовата граница. Онзи, о който се разбили корабите на Ханикът, е бил с предполагаеми размери двайсет на четирийсет мили.
— Четирийсет мили ли казахте? — попита Макфарлън.
— Засичани са много по-големи, от космоса се виждат добре. Гигантски ледени плочи, откъснати от антарктическия шелф.
— Господи!
— От стоте оцелели дотам моряци може би трийсетина успели да се изкатерят на ледения остров. Събрали изхвърлените останки от корабите, стъкнали малък огън. През следващите два дни половината от тях умрели от измръзване. Трябвало да местят непрекъснато огъня, защото потъвал в леда. Започнали да халюцинират. Някои твърдели, че огромно забулено чудовище с коприненобяла коса и червени зъби отмъквало членовете на екипажа.
— Мили Боже! — рече погълнатият от енергичния акт на яденето Брамбъл. — Това си е направо от „Разказът на Артър Гордън“ на Едгар Алън По.
Бритън се сепна и го погледна.
— Точно така — рече тя. — Всъщност По е взел идеята тъкмо от този случай. Твърдяло се е, че онова създание е изяждало ушите, пръстите на краката и на ръцете и коленете, а оставяло останалите части от тялото пръснати по леда.
Докато слушаше, Макфарлън осъзна, че разговорите на съседните маси бяха стихнали.
— През следващите две седмици моряците измирали един по един. Скоро гладът свел броят им до десетина. И оцелелите приели единствения възможен избор.
Амира направи гримаса и пусна вилицата си, която издрънча върху чинията.
— Мисля, че знам какво ще последва.
— Да. Били принудени да ядат онова, което моряците евфемистично наричат „дългото прасе.“ Умрелите си другари.
— Очарователно — рече Брамбъл. — Доколкото знам, ако се сготви добре, е по-хубаво от свинското. Подайте ми агнешкото, моля.
— Може би седмица по-късно, един от оцелелите забелязал останките на кораб, които приближавали, подмятани от тежката вълна. Била кърмата на един от собствените им кораби, който се бил строшил на две по време на бурята. Хората започнали да спорят. Ханикът и още неколцина искали да опитат късмета си с остатъка от кораба. Ала той бил толкова дълбоко потънал във водата, че повечето не намерили куража да се отправят отново в морето с него. В крайна сметка Ханикът, боцманът му и един от палубните моряци намерили смелостта да се хвърлят във водата. Боцманът умрял от измръзване преди да може да се изкатери на борда. Ала Ханикът и морякът успели. За последен път зърнали острова вечерта, когато той поел на юг, носен от мъртвото вълнение — на юг, към Антарктида и забвението. И докато се стопявал в мъглата, им се сторило, че виждат забуленото създание, което разкъсвало оцелелите моряци.
9
Наистина, през зимата около нос Хорн е най-отвратителното време на света, но съгласно лоциите за района, вълните рядко надхвърлят височина петнайсет-шестнайсет метра, което и без друго е ужасяващо и много опасно вълнение. А най-голямата измерена някога вълна е малко над петдесет метра и е от типа „анормални“ вълни, които се образуват много рядко от наслагване на няколко вълнови композиции срещу много силно течение. Подобно нещо се случва в някои райони на Световния океан, като например североизточно от нос Добра Надежда, където макар и рядко се срещат т.нар. „вълни-убийци.“ — Б.пр.