Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Хората вече заемаха местата си по масите. Макфарлън бе предупреден, че на кораба местата са строго определени, поне в началото, и че той трябва да бъде на масата на капитана. Огледа се и забеляза Глин на масата най-близко до прозорците. Закрачи към него по полираната дъбова палуба.
Глин бе забил нос в малко томче, което бързо прибра в джоба си с приближаването им. Но току преди то да изчезне, Макфарлън зърна заглавието му: „Избрана поезия от У. Х. Одън“. Глин никога не бе оставял у него впечатлението, че е любител на поезията. Може би в крайна сметка грешеше в преценката си за този човек.
— Разкошно — рече Макфарлън и се огледа. — Особено за петролен танкер.
— Всъщност е до голяма степен стандартно — отвърна Глин. — На такъв голям съд мястото вече не е проблем. Оперирането на тези кораби е толкова скъпо, че те практически не се застояват дълго в пристанище. Това означава, че екипажите им остават много месеци на борда. И си струва да направиш така, че да са доволни.
Продължиха да влизат още хора и нивото на шума в салона се повиши. Макфарлън огледа групичките корабни офицери, техници и специалисти от ЕИР. Събитията се бяха развили толкова бързо, че познаваше само десетина от около седемдесетте души.
В залата се възцари тишина. Макфарлън вдигна глава към вратата и видя капитанът на „Ролвааг“ Бритън да влиза в залата. Знаеше, че капитанът е жена, но не очакваше да е толкова млада — не беше на повече от трийсет и пет години. В държанието й личеше естествено достойнство. Облечена бе в безупречна униформа: тъмносин блейзер със златни копчета и строга офицерска пола. Върху грациозните й рамене бяха прикрепени малки златни пагончета. Тя приближи към тях с отмерена стъпка, която сякаш излъчваше компетентност, а и нещо повече — може би, помисли си той, това бе желязна воля.
Капитанът зае мястото си и останалите я последваха с обичайния шум. Бритън свали фуражката си и я постави върху малката масичка встрани, чието предназначение бе сякаш точно за това. Разкри се сноп плътно прибрана руса коса. Когато се вгледа по-добре, Макфарлън забеляза, че очите й бяха сякаш на по-възрастен от нейните години човек.
Приближи побелял мъж в офицерска униформа и прошепна нещо на ухото й. Беше висок и слаб с тъмни очи, заобиколени от още по-тъмни кръгове. Бритън кимна и той отстъпи назад, като огледа междувременно масата. Спокойните му меки движения напомниха на Макфарлън за едър хищник.
Бритън го посочи с вдигната длан.
— Бих искал да ви представя старши помощник-капитана на „Ролвааг“ Виктор Хауъл.
Чуха се приглушени поздрави, мъжът кимна и отиде да заеме мястото си начело на съседната маса. Глин запита тихо:
— Мога ли да продължа с представянето?
— Разбира се — кимна капитанът.
Имаше ясен, отсечен говор с едва доловим акцент.
— Това е специалистът по метеорити на Музея Лойд, доктор Сам Макфарлън.
Капитанът стисна ръката на Макфарлън през масата.
— Сали Бритън — рече тя, дланта й бе хладна и силна. Едва сега Макфарлън идентифицира акцента й с характерното шотландско „р-р-р.“ — Добре дошли на борда, доктор Макфарлън.
— А това е доктор Рейчъл Амира, математичката от моя екип — продължи Глин. — И Юджийн Рошфор, главен инженер.
Рошфор вдигна глава и кимна отсечено и нервно, умните му, отнесени очи се стрелкаха непрекъснато настрани. Носеше син блейзер, който би могъл да изглежда и приемлив, ако не бе от полиестер, който блестеше под силните светлини в салона. Погледът му се спря върху Макфарлън и бързо се отмести. Изглеждаше много притеснен.
— А това е доктор Патрик Брамбъл, корабният лекар. Човек на „ти“ с морето.
Брамбъл дари сътрапезниците си с чудата усмивка и лек поклон по японски. Беше дяволит на вид старик с остри черти, с фини успоредни бръчки на високото чело, тесни, увиснали рамене и глава, гладка като порцеланова топка.
— Работили ли сте досега на кораб? — попита учтиво Бритън.
— Избягвам да стъпвам на сушата, ако е възможно — рече Брамбъл с ирландски акцент.
Бритън кимна, извади салфетката си от пръстена й, отвори я и я постави в скута си. Движенията, пръстите й, начинът, по който разговаряше, издаваха пестеливост, някаква несъзнателна ефикасност. Беше толкова спокойна и самоуверена, че на Макфарлън това му се видя като своего рода поза на самозащита. Докато разтваряше собствената си салфетка Макфарлън забеляза карта в сребърна рамка по средата на масата с отпечатано върху нея меню. На нея бе написано: консоме „Олга“, агнешко „Виндалу“, пиле по лионски, тирамису. Той подсвирна лекичко.