Грима и Доркас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: the bromeliad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грима и Доркас». Краткое содержание книги:
Оказва се, че и там не всичко е Съвсем Наред. Случват се Странни Неща, които объркват работата. Но Масклин знае, че на едно място, където няма Долу, един кораб може да ги заведе вкъщи — там, откъдето са дошли. И има план.
Номите размениха красноречиви погледи и с тях си казаха горе-долу следното: „Залъгва се, горката, но ако трябва някой да й го каже…, нека да е някой по-храбър от мен.“
Баба Моркий я потупа лекичко по рамото.
— Тъй, тъй — с благ гласец отрони тя. — И много хубаво, че са стреляли успешно, макар че като тръгнаха, не помня да взеха копия и стрели. Ама щом е било успешно, все са улучили нещо и са се наяли. На бас, че е било наложително да си хапнат. Пък ако бях на твойто място, мойто момиче, ей-сегичка щях да си легна.
Грима сънува.
Беше много, ама много объркан сън. Те сънищата са си такива. Никога не идват в спретната опаковка. Сънува силен шум и ярки светлини. И очи.
Очички, жълти очички. И Масклин, покачен на някакъв клон. Провира се нагоре през листака и току наднича надолу, към жълтите очички.
Виждам какво прави в момента — помисли си тя. — Жив е. Така си и знаех, естествено. Само че в тоя Открит Космос имало повече шума, отколкото си мислех. Или пък това въобще не е вярно и аз само сънувам…
После някой я събуди.
Да се чудиш какво ли означава този или онзи сън никога не е било кой знае колко умно занимание. Тъй че тя си го спести.
През нощта отново заваля сняг. Бръснещ вятър зафуча. Неколцина номи претърсиха бараките и домъкнаха някой и друг зеленчук, пропуснат от човеците, но количеството си беше направо за оплакване. Свързаният човек по някое време заспа и захърка — все едно някой разрязваше дебел кютук с тъ-ъ-ъничко трионче.
— Останалите ще дойдат сутринта и ще го потърсят — предупреди ги Грима. — Дотогава трябва да сме се измели оттук. Май ще се наложи да…
Тя млъкна. Всички се ослушаха.
Нещо мърдаше под пода.
— Остана ли някой долу? — прошепна тя.
Номите заклатиха глави. Едва ли някой би поискал да остане под пода и да мре от студ, когато горе в Канцеларията беше топличко и светло.
— И плъхове не са — вслуша се тя.
После някой ги повика — хем силно, хем приглушено. Все едно хем иска да го чуят, хем му се ще да не се чува много-много.
Ама това бил Сако!
Те измъкнаха откъртената от човеците дъска и му помогнаха да се изкатери. Целият беше в кал. Залиташе от умора.
— Никого не намерих! — задъха се той. — Навсякъде огледах и нямаше никой и ги видях и ония камиони, и видях, че свети, и си помислих, че човеците са още тука, и влязох, и ви чух, и хайде веднага с мене, щото Доркас…
— Жив ли е?! — подскочи Грима.
— Ами ако не е, значи доста добре ругае за умрял — изтърси Сако и за малко самият той да не се изтърси на пода.
— Мислехме, че всичките сте умре… — започна Грима.
— Всичките сме добре. Без Доркас. Като скачаше от камиона, се удари! По-бързо, моля ви!
— Тъй като те гледам, май никъде не трябва да ходиш! — изправи се Грима. — Само ни кажи къде е!
— Докарахме го до средата на черния път, и така се скатахме, че избързах напред — избърбори Сако. — Те са там, под плета, и… — погледът му падна върху огромния хъркащ човек. Ококори очи.
— Пленили сте човек?! — Той се препъна от изумление. — Май трябва да си почина, страшно съм се скапал — измърмори и аха-аха да се тръшне по очи, но Грима го прихвана и го положи на пода възможно най-внимателно.
— Някой да го занесе на топло. И вижте дали е останало някакво ядене — нареди тя. — Искам някои от вас да дойдат с мен да търсим останалите. Хайде де. Не е хубаво да си навън в такава нощ.
По лицата на доста от номите се четеше подкрепа на една такава гледна точка, а именно, че сред онези, за които не е хубаво да са навън, са и те самите.
— Доста вали — колебливо се обади един. — В тая тъмница и в тоя сняг едва ли ще ги намерим.
Грима се облещи.
— Бихме могли. Бихме могли да ги намерим и в тая тъмница, и в тоя сняг. Няма как обаче да ги намерим, ако си седим на светло и топло. Аз така знам.
Няколко номи се запромъкваха напред през тълпата. Грима позна майката и таткото на Нути и родителите на някои от момчетата. После под масата настана лека суматоха — по-старите моми се бяха скупчили там да се топлят и да се намрънкат едно хубаво.
— И аз ще дойда — заяви баба Моркий. — Направете ми го туй добро, ще ми се да глътна малко чист въздух! Какво ме гледате тъй, бе?
— Мисля, че ще е по-добре да останеш тук, бабо — каза кротко Грима.
— Хайде стига ми се прави на внимателна към старците, момиче! — сръга я бабата с бастуна си. — Аз съм газила сняг кога татко ти още не е познавал майка ти! — рече тя и се обърна към останалите: — Нищо не ще ви стане, само трябва умната, и да врескате, ама да не спирате, та да се знае кой къде е. Още и годинка нямах, кога ходих да търсиме чичо ми Джо! — вирна нос тя. — Ама то беше един сняг, направо ужас, ви казвам! Изведнъж се изсипа тъкмо кога бяха излезли на лов. Та чичо ми го намерихме кажи-речи цял-целеничък!