Престъплението в къщата на Грюн
- Автор: Сенекал Жакмар —
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Венова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Престъплението в къщата на Грюн». Краткое содержание книги:
Той разгледа домакините. Сториха му се млади. На не повече от двадесет и пет години. И двамата руси, с еднакво сериозни лица, но с един нюанс: у жената сериозността се силеше да се покаже строга, докато у мъжа приемаше израз на досада. През петнадесетте минути, колкото продължи посещението му, Дюлак не ги видя да се усмихнат нито веднъж.
— Дойдох да ви видя — започна той — по повод смъртта на Диана Паские.
— Това трябваше да стане — отсече жената.
— Кое? Да дойда у вас ли?
— Предполагам. Но исках да кажа: това самоубийство.
— Не става въпрос за самоубийство — опита се да обясни Дюлак.
— Хайде де! Това момиче не можеше да понася повече съществуването си, не се понасяше и сама себе си. Впрочем, ние бяхме предупредили Вотан, нали, Жилбер?
— Да, скъпа — отговори лекарят, като се прегърби.
— Изправи се де!
Жилбер Грюо се изправи.
— Диана Паские беше неуравновесена. Неуравновесена нещастница и нимфоманка. Неизлечима, страхувам се, още повече, че самата тя се смяташе за напълно здрава.
— Наистина, описаха ми я като много здрава млада жена — забеляза Дюлак.
— Глупости! Тя беше невротичка, търсеше у Дьони здравото семейно ядро и наказващия баща — две неща, които трагично са й липсвали.
— Но, както изглежда, тя е била много весела и очарователна, пълна с хумор, сигурна в себе си, обичала е живота и хората…
— Именно. Всичко това не е нормално. Този вкус към удоволствията, тази любов към живота, това са все сигурни признаци за нейната невроза. Животът, господин главен инспектор, е изтъкан от принуда и дълг. Това, което сме, е отвратително, ето защо ние трябва да се потискаме и да се изграждаме наново. Нали, Жилбер?
— Да, скъпа — отговори Жилбер с нова гримаса.
— И все пак — настоя Дюлак — тя изпълняваше добре своя дълг и дори повече от дълга си, като работеше.
— Тук засягате чувствителна точка. Това желание за работа и за независимост очевидно криеше остро чувство на неудовлетвореност. Или пък комплекс за малоценност спрямо ерудицията на Дьони, когото се опитваше по този начин да унизи и подчини. Но не така се реализира хармонията на една двойка, нали, Жилбер?
„Да, скъпа“ — помисли Дюлак, преди психиатърът да отговори.
— Откривате неподозирани простори пред мен — добави той, като се отказваше да спори. — Всъщност, ако съм разбрал добре мисълта ви, хората, които привидно се чувствуват най-добре в кожата си, в действителност са най-дълбоко засегнати?
— Точно така! — потвърди Жанин Грюо. — А и това е необходимо.
— За кого?
— За нас! Проблемът не се поставя, „трябват психиатри, защото има неврози“, а „трябват неврози, за да има психиатри“.
— Това е ослепително ясно — каза Дюлак.
— Да, скъпа — рече за всеки случай Жилбер Грюо.
— С други думи, забраните и табутата са нашата благодат. Представете си един свят от свободно развити личности: не би ни оставало нищо друго, освен да си сменим работата.
„Може би тогава би имало и по-малко отвратителни престъпления“ — си каза Дюлак, който отново виждаше с вълнение безжизнения труп и подпухналото лице на Диана Паские. Но той се въздържа да изрече гласно тази забележка и предпочете да попита домакинята какво мисли за Вотан Грюн.
— Един мегаломан! — отвърна тя без колебание. — Жажда и желание за власт. Тиранична авторитарност. И превъзходен приятел — добави тя. — Нали Жилбери?
— Абсолютно, скъпа! — каза Жилбер.
„Виж ти, варианта!“ — помисли Дюлак, като продължи:
— Каква беше тази история със скарването и отцепването, разтърсила кръжока ви?
— Точно мегаломания. Старата Пощаузенд — между другото, шизофреничка — искаше да ни привлече у тях. И го правеше срещу Вотан, разбира се. Все пак ние я подкрепихме, мъжът ми и аз, от приятелство спрямо Вотан Грюн.
— Моля, не ви разбирам добре. От приятелство спрямо Вотан Грюн вие сте застанали срещу него?
— Терапия — каза психиатърката. — Шоково лечение. Да го лишим от кръжока му, за да го накараме да осъзнае собственото си тщеславие.
— И получихте ли резултати?
— Не. Другите ни изоставиха: върнаха се у Вотан — каза тя, забравяйки, че двамата с мъжа си дори не бяха си тръгвали оттам. — Естествено, получихме обратния ефект: в цялата история той видя допълнително доказателство за своята власт.
— Естествено. Благодаря ви, госпожо, за всички тези ценни указания.
— Изпълних само дълга си.
— Затова ще си позволя да ви задам един последен въпрос: какво правихте през нощта на престъплението?