Възходът на Дерините
- Автор: Курц Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Алена Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възходът на Дерините». Краткое содержание книги:
Съдбата на Дерините — рицарите магьосници, и, разбира се, съдбата на Единадесетте царства зависят от способността на Келсън да потуши бунта по всякакъв начин… дори чрез забрана на магиите!
Поемайки си дълбоко дъх, за да се овладее, Дънкан отвори страничната вратичка и влезе в олтарното пространство. Както и очакваше, единият от стражите незабавно напусна мястото си и притича към средния кораб.
Чудесно, помисли си Дънкан и ниско коленичи, за да предостави време на мъжа да се приближи. „Той е сам и не си е извадил меча. Хайде да видим какво ще предприеме.“
Когато Дънкан се изправи, дочу глухо отекващите стъпки на мъжа, които се приближаваха и плъзна нехайно ръка в пояса си, за да извади ключа за дарохранителницата. В мига, когато сетивата му подсказаха, че мъжът почти се е приближил до олтарната преграда, той разтвори пръсти и пусна ключа да издрънчи на пода. В умишлено несръчния си опит да го подхване той го побутна надолу по мраморните стъпала, право в краката на изненадания страж.
Дънкан впери невинните си сини очи в мъжа с леко объркано изражение на лицето, после се втурна загрижено по стъпалата. Поведението му така обърка стража, че когато Дънкан се озова до него, той се бе навел и вдигаше ключа, без да съзнава какво прави. Със смутена полуусмивка той внимателно го положи в протегнатата ръка на Дънкан.
— Благодаря ти, сине — промърмори Дънкан с най-прочувствения си бащински тон.
Мъжът кимна нетърпеливо, но не направи опит да се отдръпне.
— Желаеш ли нещо? — попита Дънкан.
Мъжът се отмести смутено.
— Монсиньор, трябва да ви попитам… генерал Морган с вас ли е?
— Искаш да кажеш, в кабинета ми? — попита Дънкан търпеливо, като лицето му изразяваше върха на невинността.
Мъжът кимна леко.
— Генерал Морган дойде при мен да се покае, сине мой — тихо каза Дънкан. — Той иска да получи причастие преди процеса, както и принц Келсън. Има ли нещо нередно в това?
Обяснението на отеца слиса мъжа. Очевидно мисълта, че Морган не е безбожник, а истински християнин, никога не му бе хрумвала досега. Явно не такова признание бе очаквал да чуе. А кой беше той, за да се намесва в спасението на една човешка душа — особено тъй необходимо като на Аларик Морган?
Убеден, че е смутил нещо твърде естествено и благочестиво, стражът смирено поклати глава и се отдръпна от Дънкан, покланяйки се до кръста. Щом Дънкан се обърна към олтара, мъжът бързо прекоси средния кораб до църковната пейка, където бяха коленичили неговите колеги и се присъедини към тях, прекръствайки се суеверно.
Дънкан слезе от олтара с облекчено сърце. Знаеше, че стражът все още го наблюдава и бе сигурен, че разказва на оръженосците за случилото се — макар и всички да бяха уж погълнати в молитва. Но се съмняваше, че ще намерят някакъв повод да се намесят отново, стига да не направи нещо твърде необичайно. Разбира се, все някой щеше да отиде при Джихана да й съобщи за местонахождението на Аларик и Келсън, веднага, щом се скриеше от очите им, но не можеше да предотврати това.
Дънкан леко се поклони пред дарохранителницата, след което внимателно дръпна зелените копринени завеси от позлатените й врати. Докато отключваше вратичките с дясната си ръка, с лявата стисна здраво пръстена с печата. И тогава, докато издърпваше един покрит бокал с едната си ръка, лесно можеше да докосне олтарния камък с печата в другата.
При докосването в олтарната стена пред Дънкан се разкри квадратно отверстие с около двадесетина сантиметра ширина и дълбочина, от което се показа плоска черна кутия. Действайки сръчно, Дънкан извади още два бокала и с показен жест вмести съдържанието на трите в тях. След това, вместо да покрие празния бокал с брокатената му покривка и воала, той плъзна черната кутия между тях и обви и двете със зелената коприна.
След като направи това, той постави другите бокали на място и затвори ликуващо вратичките, заключи ги отново, докато с другата си ръка захлупи отвора в олтарната стена. И едва тогава вдигна бокала с допълнителния му товар, поклони се още веднъж и излезе от светилището. Цялата операция му бе отнела не повече от две минути.
Озовал се отново в сакристията, Дънкан изхлузи епитрахила си и надникна през шпионката. Както и бе очаквал, един от стражите напускаше базиликата — без съмнение, за да разкаже на кралицата за Морган. Но очевидно в него не се бе събудило друго подозрение. Никой не се бе поинтересувал къде е отишъл Дънкан. Другите стражи не бяха помръднали от местата си.