Възходът на Дерините
- Автор: Курц Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Алена Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възходът на Дерините». Краткое содержание книги:
Съдбата на Дерините — рицарите магьосници, и, разбира се, съдбата на Единадесетте царства зависят от способността на Келсън да потуши бунта по всякакъв начин… дори чрез забрана на магиите!
— В името на Св. Георги и Св. Камбър, идвате навреме — продума Дънкан, теглейки нетърпеливо Морган и принца към сянката зад вратата. — Какво толкова ви забави? Вече започнах да се тревожа.
— Ще ти обясня по-късно — отвърна Морган, отправил неспокоен поглед към прозорците на средния църковен кораб и към нефа. — Следи ли те някой?
— Страхувам се, че да — кимна Дънкан. — От погребението на Брайън всеки ден в базиликата свободно влизат кралски стражи. Но не мисля, че ме подозират. Аз съм изповедникът на Келсън и може би те просто са се досетили, че щом се върнеш, първото, което ще направиш, е да се отбиеш тук.
Морган се обърна към Дънкан и Келсън и въздъхна.
— Да се надяваме, че си прав. Защото ако хранят и най-малкото подозрение, че се занимаваш и с нещо друго, освен с официалните си задължения, досега отдавна да не сме между живите.
— Ами тогава да се държим, както подобава на църковния устав — усмихна се Дънкан, взе празната бутилка и ги поведе към страничния кораб. — А ако някой ни спре, ще му обясним, че си дошъл да се изповядаш и да получиш причастие преди процеса. Мисля, че не биха ни обърнали особено внимание.
— Добре.
Когато закрачиха към вътрешността на базиликата, Морган огледа мимоходом, ненатрапчиво богомолците. Дънкан бе прав за кралските стражи. Сред поклонниците се спотайваха най-малко трима или четирима. И съдейки по погледа, с който го посрещнаха, явно не набожността и благочестивостта ги водеха тъй често през последната седмица в храма „Св. Хилъри“.
Дънкан и спътниците му се спряха пред олтара да се поклонят, а Морган, усърдно се опитваше да изпише на лицето си печал и разкаяние заради наблюдаващите го. Очевидно бе достатъчно убедителен, тъй като никой не направи опит да ги спре, когато се изнизаха през страничната вратичка.
Морган спусна с решителен жест резето на вратата в уединения кабинет на Дънкан, при което металът издрънча. Дънкан прекоси стаята, за да остави бутилката някъде, а Морган още веднъж огледа с поглед познатото обкръжение.
Беше малка стаичка, не по-голяма от три на пет метра, оградена от двете си надлъжни стени с ниски библиотечки и богато извезани над тях гоблени, изобразяващи ловни сцени и картини от дворцовия живот. Срещу вратата се намираше широк прозорец, закрит от пода до тавана с богати завеси от червено кадифе. На стената откъм вратата се издигаше огромна сива каменна камина, чиято широка полица бе украсена единствено от два оловни свещника с жълти свещи и малка икона на Св. Хилъри, патронът на базиликата.
Вдясно от прозореца, обърнат към ъгъла, се намираше богато орнаментиран молитвен стол, чиято възглавничка за коленичене и облегалки за ръцете бяха тапицирани в същото бургундско червено като завесите. На малка поставка в самия ъгъл бе изправено разпятие от слонова кост, обградено от двете страни с трепкащи оброчни светлинки в рубиненочервени стъклени кандила. Вляво пред прозореца бе поставено малко бюро от тъмно полирано дърво, покрито с документи и книги.
В средата на стаята, на около четири стъпки от камината, привличаше погледа масивна дъбова кръгла маса, чиито крака във форма на лапи стояха тежко върху лъскавия мраморен под. От двете й страни бяха разположени два стола с високи облегалки, а още няколко с подобен дизайн бяха разпръснати около камината, обърнати към пламъците. Тежък многоцветен килим покриваше пространството между масата и камината и стопляше строгостта и празнотата, които иначе биха преобладавали в стаята.
Морган издърпа един от столовете до масата за Келсън, после придърпа друг за себе си от обграждащите камината. Дънкан сложи празната бутилка на бюрото и открехна тежките завеси.
— Мислиш ли, че е разумно? — попита Морган и вниманието му се отклони от задачата, от която беше погълнат.
Дънкан стрелна с поглед братовчед си, после надникна през прозореца с кехлибарена рамка.
— Струва ми се, че сме достатъчно в безопасност — пророни накрая той. — Никой не може да ни види посред бял ден, стъклото замъглява образите. — Той пресече стаята и седна до масата. — Освен това, така ще можем да забележим приближаването на хора отвън. След около половин час това ще има голямо значение, ако правилно съм преценил.
— Толкова скоро? — запита сухо Морган и се пресегна към туниката си, за да извади малка черна кожена торбичка. — Значи нямаме много време.
Той се огледа спокойно в стаята, положи торбичката на масата и развърза кожените връвчици, с които беше пристегната.
— Имам нужда от повече светлина тук, Дънкан, ако обичаш. Между другото, откога си пълниш сам съда за светена вода? Мислех си, че това не е работа на един първосвещеник.