Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
Но още преди края на лятото Талиезин също ни напусна; мисля, че така и не можа да разбере, че Вивиан е мъртва. Дори след като я погребаха, той продължаваше да говори за нея така, сякаш бе жива и щеше да дойде, за да тръгнат двамата заедно за Свещения остров; мислеше, че и майка ми е жива, че е още малко момиченце в Дома на девиците. И тъй, в края на лятото той си отиде в мир. Погребаха го в Камелот и дори архиепископът го оплака като мъдър и достоен мъж.
Сетне настъпи зимата и дойде вестта, че Мелеагрант е узурпирал трона в Летните земи. А през пролетта, когато Артур бе на поход някъде на юг, а и Ланселет бе заминал, за да огледа стария кралски замък в Керлиън, Мелеагрант прати вестоносец с бяло знаме. Човекът предаде неговата молба сестра му Гуенхвифар да отиде да го навести, та двамата да обсъдят кой занапред ще управлява земите, към които и двамата имаха претенции.
4
— Щях да съм по-спокоен, а съм сигурен, че и кралят би искал да изчакаш Ланселет да те съпроводи — каза сериозно Кай. — На Петдесетница онзи човек извади оръжие пред самия кралски трон и отказа да изчака присъдата на Артур. Не знам дали ти е брат или не, но не ми се ще да тръгваш само с една придворна дама и шамбелана си.
— Не ми е брат — каза Гуенхвифар. — Майка му бе любовница на краля известно време, но той я пропъди, защото я изненада с друг мъж. Тя твърдеше упорито, че Леодегранс е баща на сина й, и сигурно е убедила и сина си. Но кралят никога не го призна. Ако беше почтен човек, такъв, на когото покойният ми баща би се доверил, може би щях да го приема за свой регент, и без да имаме кръвно родство. Но няма да позволя да се възползва от лъжите си.
— Защо тогава отиваш право в ръцете му, Гуенхвифар? — попита тихо Моргана.
Гуенхвифар изгледа последователно Кай и Моргана и поклати глава. Защо Моргана винаги изглеждаше толкова спокойна и безстрашна? Нима наистина нищо не можеше да я уплаши, никога ли някакво чувство не се пораждаше зад това хладно, непроницаемо лице? С разума си Гуенхвифар разбираше, че Моргана трябва да чувства тъга, болка, гняв и скръб като всеки смъртен. Но през всички тези години бе я виждала само два пъти да прояви някакво вълнение — единия път, когато бе изпаднала в транс и видя кръвта по огнището — Гуенхвифар още помнеше уплашения й вик — и после, когато убиха Вивиан пред очите й, и тя припадна.
Гуенхвифар каза:
— Аз не му се доверявам и знам, че е алчен измамник. Но помисли, Моргана. Всичките му претенции към престола се основават на твърденията, че е мой брат. Ако ме подложи и на най-незначителното оскърбление, ако посмее да се държи с мен не като със сестра, това би го уличило в лъжа. Няма да посмее да ме посрещне по друг начин, освен като сестра и почитана кралица!
Моргана сви рамене.
— На твое място не бих била толкова сигурна.
— Несъмнено и ти, също като Мерлин, можеш с магиите си да разбереш какво би могло да се случи, ако замина.
Моргана каза с безразличие:
— Никакви магии не са необходими, за да разбереш, че някой е негодник, и не ми трябват свръхестествени способности, за да знам, че не бива да давам на някой крадец да подържи за малко кесията ми.
Каквото и да кажеше Моргана, Гуенхвифар се чувстваше задължена да направи точно обратното; открай време беше убедена, че Моргана я смята за глупачка, която не може сама да си върже обувките. Наистина ли Моргана мислеше, че тя, кралица Гуенхвифар, няма да съумее да уреди един въпрос от държавно значение в отсъствието на Артур? Всъщност тя старателно избягваше да останат двете насаме още от онова злощастно пиршество на Белтейн, когато я помоли да й направи магия, та да забременее. Моргана я бе предупредила, че нерядко заклинанията не действат точно така, както човек си е представял… И сега, колчем я погледнеше, Гуенхвифар имаше чувството, че и тя мисли за същото.
„Бог ме наказва; сигурно задето поисках Моргана да направи заклинание; а може би и заради онази ужасна нощ“. Както винаги, когато допуснеше и най-далечен спомен за нощта на Белтейн, тя изпитваше някаква смесица от срам и удоволствие, която заливаше като вълна цялото й тяло. Да, най-лесно бе да си каже, че и тримата бяха пили доста, че всичко стана със съгласието на Артур, даже по негово настояване. Но въпреки това грехът си оставаше — прелюбодеянието си беше прелюбодеяние.
При това от тогава тя не бе престанала да копнее за Ланселет — ден и нощ; а и не бяха оставали насаме с него. Гуенхвифар не смееше да го погледне в очите. Може би и той я смяташе за безсрамна развратница! Сигурно я презираше. Но това не й пречеше да изпитва почти физическа болка от отчаяното желание, с което я изпълваше мисълта за него.