Не пускай ножа

11

Книгата, в която няма отговори

— Не! — викам аз. — Не ме слушай! Не съм прав! Не съм прав! Правя грешка. Не съм прав!

Но тя отстъпва все повече и повече, изпуска пакета с плодове, очите й са станали огромни.

— Не, недей…

Правя крачка към нея, но тя бързо отстъпва и изпуска раницата си на земята.

— Виж… — започвам, но какво всъщност бих могъл да кажа? — Правя грешка. Грешка. Мисля си за някой друг, не за теб.

А това е най-глупавото нещо, което бих могъл да изрека, защото тя ясно чува Шума ми, сещате ли се? Чува как се мъча да измисля какво да кажа и как всичко в мене е една каша, чува самата себе си в мене, а и аз вече съм научил, че когато пуснеш някоя мисъл в света, вече не можеш да си я вземеш обратно.

Проклятие. Мътните, мътните да го вземат!

— Проклятие! — лае Манчи.

— Защо не ми КАЗА, че можеш да чуваш Шума ми? — виквам аз, пренебрегвайки факта, че тя не е обелила и една дума, откак сме се запознали.

Тя отстъпва още по-далеч, покрива устата си с ръка, но аз не чувам нищо. Само моя собствен Шум, пълен със смърт и отчаяние.

Тя се обръща и побягва, обратно надолу по хълма, назад към блатото, колкото е възможно по-далеч от мен.

Проклятие.

— Чакай! — виквам и хуквам след нея.

Тя тича по пътя, по който дойдохме и се скрива сред дърветата, аз съм точно зад нея, а Манчи е по петите ми.

— Спри! — викам подире й. — Чакай!

Но защо да чака? Каква причина има тя да ме чака?

Знаете ли, когато иска, тя може да тича наистина бързо.

— Манчи! — извиквам пак, той ме разбира и се изстрелва на пълна скорост след момичето. Не че мога да я изгубя, точно по същия начин, по който тя не може да изгуби мен. Както тя винаги ще чува Шума ми, така и аз ще чувам как мълчанието й гърми пред мен, защото дори и сега, дори когато знае, че ще умре, тя пак мълчи, тиха като гроб.

— Спри, де! — викам, спъвам се в един корен и падам болезнено върху лактите си и от падането пламват вчерашните болки в тялото и лицето ми, но няма как, трябва да се изправя. Трябва да се изправя и да я последвам.

— Проклятие!

— Тод! — чувам Манчи отпред, но още не го виждам. Малко куцам и заобикалям огромен куп храсти и ето ти я и нея, седнала на един голям плосък камък, подал се над канта, притиснала е колене до гърдите си, обхванала ги е с ръце и се люлее напред-назад, очите й са широко отворени, но пусти като преди.

— Тод! — лае Манчи, когато ме вижда, после скоква на камъка до нея и започва да я души.

— Остави я, Манчи — казвам, но той не я оставя. Души лицето й, близва я веднъж-дваж, после сяда до нея и се притиска до краката и а тя продължава да се люлее.

— Виж — започвам аз, дишам тежко и ясно съзнавам, че няма какво повече да й кажа. Виж — повтарям, но просто не се сещам как да продължа.