Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
Разбира се, че са кротки. Трябва да са кротки. Май ядат гризачи и ще те ритнат, само ако ги нападнеш, но ако не ги нападаш, викаше Бен, касорите са кротки и глупави и се оставят да ги храниш. Освен че са кротки, месото им е вкусно и тази комбинация е накарала първите заселници в Прентистаун да ги преследват за храна, така че по времето, когато съм се родил, на километри от града нямало вече и един жив касор. Още едно нещо, което съм виждал само на видеозаписи и в Шума на мъжете.
Светът става все по-голям.
— Дръж! Дръж! — лае Манчи и тича в кръг около касора.
— Не го хапи! — викам му аз.
Вратът на касора се извива и гъне като лоза, следвайки движенията на Манчи, както котка следи летяща муха.
Храна?, продължава да пита Шумът му.
— Не е храна — казвам и дългата шия се люшва към мен.
Храна?
— Не е храна — повтарям. — Просто куче.
Куче? — мисли касорът и продължава да следи Манчи, като се опитва да го клъвне. Човката му изобщо не е страшна, все едно да те щипне гъска, но Манчи няма намерение да го кълват, скача високо и далеч от човката и лае, лае, лае.
Аз се засмивам. Смешно е.
И тогава чувам още един тих смях, но вече не се смея аз.
Обръщам глава. Момичето е застанало до дървото, гледа как гигантската птица гони глупавото ми куче и се смее.
Вече е усмихната.
Вижда ме, че я гледам и веднага спира.
Храна? Обръщам се и виждам, че касорът дърпа с човка раницата ми.
— Ей! — замахвам с ръка да го изгоня.
Храна?
— Ето — измъквам малко парче сирене, увито в парцалче — Бен ми го е сложил.
Касорът го души, клъвва го и после го глътва на една хапка, а шията му се извива при преглъщането. Потраква няколко пъти с човка като човек, който примлясква, след като е хапнал нещо. В следващия момент обаче шията му отново почва да се гърчи, но някак си в обратната посока, касорът се изкашля рязко и парчето сирене полита обратно към мен, омазано в лига, плесва ме по бузата и ме оцапва целия.
Храна?, казва касорът и с бавна крачка се отдалечава в блатото, защото ние вече не го интересуваме.
— Дръж! Дръж! — лае Манчи след него, но не го преследва. Избърсвам си лицето с ръкав и виждам, че момичето отново се усмихва.
— Много смешно, няма що! — казвам, а тя продължава да се преструва, че не се смее, но всъщност се смее. Извръща се и вдига раницата си.
— А така — казвам и отново поемам контрола над нещата. Спали сме твърде дълго. Време е да вървим.
Продължаваме напред и крачим, без да говорим или да се смеем повече. Скоро теренът става по-равен, а земята — по-суха. Дърветата оредяват и от време на време слънцето грее право в нас. Още малко и стигаме до малка поляна, издигната на хълмче на височина почти до върховете на дърветата наоколо. Покатерваме се и на върха спираме. Момичето изважда пакет от сушените плодове. Закуска. Ядем прави.
Гледам над дърветата — пътят напред е чист. На хоризонта се вижда голямата планина и двете по-малки в далечината, забулени в омара.
— Ето там трябва да отидем — посочвам. — Поне така мисля.
Момичето оставя пакетчето с плодове, заравя се пак в раницата и измъква от там най-прекрасния малък бинокъл, който някога сте виждали. Моят собствен стар бинокъл отдавна се счупи, пък и той приличаше на тухла в сравнение с този. Момичето гледа известно време през бинокъла, после ми го подава.
Вземам го и се заглеждам в посоката, в която сме се запътили. Всичко се вижда толкова ясно. Пред нас се простира зелена гора, която полека се спуска надолу в редица долини и това вече е истинска земя, а не грамадно кално блато, после виждам и мястото, на което мочурите се превръщат отново в истинска река, а тя тече към планината, прорязвайки все по-дълбоки и по-дълбоки ждрела. Ако се заслушам, мога дори да чуя плисъка й. Гледам още и още, но не виждам никакво селище, но кой знае какво се крие зад безбройните завои на реката? Кой знае какво всъщност ни чака?
Поглеждам назад, натам, откъдето дойдохме, но още е рано и блатото е покрито с мъгла, а мъглата крие, крие и нищо не издава.
— Чудесен е — казвам на момичето и й връщам бинокъла. Тя го прибира в раницата и оставаме още една минута неподвижни да си довършим закуската.
Стоим на една ръка разстояние един от друг, защото мълчанието й все така ме притеснява. Дъвча сухи плодове и се чудя какво ли е да нямаш Шум, да идваш от място без Шум? Какво ли означава това за човека? Що за място ще да е? Дали е прекрасно? Или е ужасно?