Белият нинджа (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белият нинджа (Част I)». Краткое содержание книги:
Минута по-късно допи водата от черпака, пусна го в каменното корито и йероглифът на „мичи“ изчезна. Обърна се и пое по заобиколен път към къщата. Мракът бързо се сгъстяваше.
Вътре долови движенията на Никълъс в салона за тренировки. Ясно чуваше как въздухът напуска дробовете му със свистене, докато стоманените му юмруци нанасяха тежки удари върху облицованото с кожа чучело.
От устата й се отрони тежка въздишка, напрежението в гърдите й бавно изчезна. Месеци наред тревогата й за Никълъс бе толкова голяма, че тя я чувстваше като физическа болка. Изправена пред вратата на салона, тя с облекчение си помисли: скоро всичко ще бъде наред, той вече започва да се възстановява.
Но тези нейни мисли бяха много далеч от истината. Никълъс осъзна това в мига, в който нанесе първото „атеми“. Ударът попадна далеч от целта, движението му беше несръчно и тромаво.
Немислимото беше станало факт. Още преди месеци Никълъс подозираше това, но сега вече го знаеше с положителност.
В първите седмици след операцията болките му бяха ужасни. Никълъс автоматично се опита да ги потисне с помощта на специалната си подготовка, която познаваше начини за кратковременно потискане на острата болка, появила се по време на бой. За по-продължителната болка — тази, която имаше той, бойните изкуства предлагаха друго лечение.
„Гецумей но мичи“. Лунната пътека. Помнеше думите на стария си сенсей Акутагава-сан: „При «Гецумей но мичи» човек изпитва две непосредствени неща. Първо — всички сетива започват да работят далеч по-пълно и всеобхватно, стават толкова изострено чувствителни, че на практика виждаш както кожата, така и това, което е под нея. Второ — ще имаш чувството, че около теб е светло, дори когато се намираш в непрогледен мрак.“
Доста по-късно Никълъс разбра какво е искал да каже Акутагава-сан — „Гецумей но мичи“ е такова състояние на духа, което позволява сливането на интуиция и прозрение. Човек чува как се въртят лъжите във въздуха, човек може да се измъкне и от най-сложния лабиринт с вързани очи. „Гецумей но мичи“ представлява завръщане на човека към първичното му състояние — онова отпреди милиони години, когато тежките пластове на цивилизацията все още не са изцедили първобитната му мощ.
„Гецумей но мичи“ беше и много повече. За Никълъс то беше раят, то беше непресъхващият извор на решителността и вътрешната му сила. При него всички неща изглеждаха конкретни и ясни. Без него беше ням, глух и сляп. Беше беззащитен.
Но когато болките след операцията станаха непоносими и той потърси помощта на „Гецумей но мичи“, не успя да открие нищо. Разбра, че не само е прекъснал връзката си с това особено и мистично състояние на духа, но дори не помни неговите характерни особености. Тук не ставаше въпрос единствено за паметта, тъй като Никълъс на практика помнеше добре какво представлява „Гецумей но мичи“, беше в състояние дори да си представи как се е чувствал под неговото, влияние. И това беше особено страшно. Слепецът по рождение възприема живота доста по-различно от този, който някога е виждал. Никълъс страдаше жестоко от липсата на това, което някога бе притежавал, и това страдание го разяждаше като киселина.
Но след операцията беше все още твърде слаб, за да разбере с положителност дали завинаги се е лишил от това чувство. Трябваше да се прибере у дома, да се заеме с физическата си подготовка, два пъти дневно, както винаги, за да получи неоспоримото доказателство, че се е завърнал завинаги при статута на обикновените смъртни. На това се дължеше мрачното му настроение, избухливостта и безсънните нощи. Просто се страхуваше да приеме истината. Докато все още хранеше надежди, че ще успее да възстанови в себе си „Гецумей но мичи“, имаше защо да живее. Но след първото „атеми“ си даде сметка, че е изоставен окончателно, че място за надежда няма.
Ето, случи се! Сбъднаха се най-кошмарните му видения. Чувстваше се гол и беззащитен под палещите лъчи на слънцето, чувстваше се като животно в капан.
Никога не си беше давал сметка доколко е зависим от това особено, богоподобно състояние, преди то да му бъде отнето. Господи, колко безинтересен и скучен е животът на обикновения човек, разчитащ само на пет несъвършени сетива!
Един Господ знаеше още колко време Никълъс щеше да седи на своята веранда с поглед, безжизнено насочен към играта на светлините й сенките, ако не беше пристигнало писмото на Лю Кроукър, ако той не беше накарал Джъстин да му го прочете и ако тя не беше проявила интерес към новата ръка на Кроукър.
Писмото пресече всичко. Никълъс изпита срам и унижение от унинието, което го бе обзело при осъзнаване на неизбежното, и двойно по-голям срам, когато сравни своето състояние с това, което беше преживял и все още преживяваше най-близкият му приятел.