Авемпарта

Откри Тракия само на няколко десетки ярда надолу по пътеката. Тя бе паднала на колене и плачеше. Тялото й се поклащаше, а косата й се тресеше от движението. Ейдриън внимателно постави ръка на рамото й.

- Баща ти е прав. Това му оръжие е изключително остро.

Ройс се присъедини към тях, носейки отчупено парче дърво. Погледна към Тракия с неловко изражение.

- Какво е това? - запита Ейдриън, преди партньорът му да е изтърсил нещо грубо.

- Какво ще кажеш? - Ройс му подаде парчето, очевидно някога принадлежало към къщата. Дебел и широк къс хубав стар дъб. В него имаше четири дълбоки нареза.

- Следи от нокти? - Ейдриън взе дървото и постави ръка с разперени пръсти. - Следи от гигантски нокти.

Ройс кимна:

- Каквото и да е, очевидно е огромно. Така че как никой не го е виждал?

- Тук става много тъмно - каза им Тракия, докато се изправяше, бършейки сълзи. На лицето й се появи любопитно изражение и тя пристъпи към растящата в подножието на един клен жълта форзиция. Колебливо се наведе и се изправи, държейки нещо, което Ейдриън на пръв поглед определи като сноп стара трева в кърпа. Докато тя внимателно очистваше листата и клечките, той можа да види, че това е груба кукла с коса от конци и плюсове за очи.

- Твоя? - запита Ейдриън.

Тя поклати глава, но не каза нищо. След момент мълчание отговори:

- Направих това за Хикъри, синът на Тад. Беше подарък за настъпването на зимата, любимата му играчка. Носеше я навсякъде - почиствайки последните тревички от куклата, тя я погали. - Изцапана е с кръв - гласът й потрепери. Притискайки куклата към гърдите си, тя каза тихо:

- Той забравя, че те бяха и мое семейство.

* * *

Ройс определи времето на завръщане в селото като ранна привечер, но светлината вече замираше, невидимото слънце бързо бе пронизано от огромните дървета. Момиченцето и прасетата й бяха изчезнали, заедно с конете и багажа. На тяхно място завариха група щуращи се хора, чиято припряност го накара да се застане нащрек.

Мъже кръстосваха поляната с мотики, брави и наръчи нацепени дърва на рамо. Болшинството бяха боси, облечени в подгизнали от пот туники. Жените носеха снопове клони, тръстикови стъбла, блатни треви и стъбла от лен. Ройс разбра защо Тракия бе останала толкова възхитена от роклята, която й купиха. Селянките бяха изтоалирани в еднотипни светлосиви ризи без никакви украшения.

Всички изглеждаха изтерзани и изморени, бързащи да се приберат по домовете си и да свалят товарите си. Докато тримата наближаваха, едно момче вдигна глава и се спря. То носеше зад врата си мотика с дълга дръжка и бе прекарало над нея ръце.

- Кои са тези? - запита то.

Това привлече вниманието на околните. Възрастна жена се вгледа, все още стискайки вейките си. Гол до кръста мъж с мощни ръце остави товара си дърва и взе брадвата си. Той погледна към Тракия, която все още бършеше зачервените си очи и закрачи решително към тях.