Кралят

– Значи, искаш да го изненадаш? Колко романтично!

– О, да, определено ще бъде изненадан. – Пейн я изгледа странно и Бет поклати глава. – Виж, ако трябва да съм откровена, не съм сигурна дали периодът ми на нужда ще бъде добра новина.

– Ала един наследник на трона несъмнено би му помогнал. От политическа гледна точка.

– Не го разглеждам по този начин и никога няма да го направя. – Бет сложи ръка върху корема си и опита да си представи, че вътре има и нещо друго освен три порции храна и два десерта. – Просто… наистина искам бебе, но не съм сигурна дали той ще е съгласен. Но ако се случи… е, може би ще бъде за добро.

Всъщност веднъж ѝ беше казал, че не вижда деца в бъдещето им. Ала това беше преди доста време и…

Пейн стисна лекичко рамото ѝ.

– Радвам се за вас… и се надявам да се получи. Но както казах, най-добре да си вървя, защото, ако старото суеверие е вярно, не искам да си навлека неприятности. – Тя се обърна към притворената врата на банята. – Лейла! Трябва да си вървя!

– Благодаря, че се отби! Бет? Ти ще останеш, нали?

Останала сама, Бет кипеше от твърде много енергия, за да седне – мисълта, че крие нещо от Рот, изобщо не ѝ харесваше. Очевидно бе, че двамата трябваше сериозно да поговорят за това; въпросът бе само да намери подходящ момент.

А и историята с периода на нужда и раждането на дете не беше единственото, което ѝ тежеше. Тази конфронтация с Рот и момчетата още я мъчеше. Обичаше Братството – всеки от тях би пожертвал живота си за нея и винаги даваха всичко от себе си за краля. Ала понякога цялото това „един за всички, всички за един“ направо я побъркваше…

Още звуци от повръщане. Толкова мъчителни, че Бет пот­ръпна и зарови лице в ръцете си.

Приготви се за това, каза си тя. Нямаше нищо лошо да си мечтае за кукли и плюшени играчки, гукане и гушкания, ала да износиш и да отгледаш едно дете включваше още много неща, с които трябваше да е готова да се справи.

Не че периодът ѝ на нужда бързаше да се появи. От колко време вече всяка вечер идваше тук? Да, определено имаше проблеми с настроенията, сякаш хормоните ѝ се бяха развихрили, но дали не беше просто защото в момента животът ѝ бе особено тежък?

О, да, това определено беше най-подходящият момент да се опита да забременее! Трябва да си беше изгубила ума.

Изтегна се на леглото, взе кутията си със сладолед и я нападна с лъжицата. Забиваше я с всичка сила, загребваше парченцата шоколад и дъвчеше яростно, без дори да усеща вкуса им. Не беше от онези, за които храната е утеха, а ето че сега се тъпчеше, когато изобщо не беше гладна, и това започваше да ѝ личи. И като стана дума… тя вдигна ризата си и разкопча копчето и ципа на дънките.

Отпусна се върху възглавниците и се зачуди как е възможно да пропаднеш толкова бързо от висините на страстта и усещането за единение до низините на подобна депресия – в този миг имаше чувството, че никога няма да навлезе в периода си на нужда, още по-малко пък да зачене… както и че е омъжена за пълен идиот.