Планината Грей

Думите ѝ бяха посрещнати със смесица от смях и веселие. Думата “нетрудоспособен” предизвика реакцията на другите присъстващи в залата.

– Вече не поемаме такива дела – обади се Барб. Тя първа се срещаше с клиентите, защото те влизаха през предната врата.

– Как се казва? – попита Клодел.

Саманта се поколеба и огледа нетърпеливите лица.

– Добре, да караме поред. Не съм сигурна как стои въпросът с поверителността. Вие… ние… обсъждаме ли открито помежду си случаите, или всяка от нас спазва изискването за поверителност между адвокат и клиент?

Въпросът ѝ предизвика още по-силен смях. Четирите заговориха едновременно, смееха се, кикотеха се и дъвчеха сандвичите си. Саманта моментално схвана, че между тези стени жените обсъждат всеки и всичко.

– Вътре във фирмата всичко е позволено – каза Мати. – Обаче навън нито дума.

– Ясно.

– Човекът се казва Джо Дънкан – поясни Барб. – Звучи ми познато.

– Занимавах се с него преди няколко години – каза Клодел. – Подаде молба, отказаха му. Мисля, че ставаше дума за болно рамо.

– Е, сега болестта е стигнала до долните лумбални прешлени – каза Саманта. – Струва ми се пълна бъркотия.

– Той е сериен тъжител – обясни Клодел. – Това е една от причините вече да не поемаме случаи на социалните. Системата изобилства от измами. Много гнила работа, особено по тези места.

– А какво да кажа на господин Дънкан?

– В Абингдън има една правна кантора, която се занимава само със случаи на нетрудоспособност.

– “Кокрел и Роудс” – обади се Анет, – известни повече като Хлебарките. Наистина лоши момчета, които изнудват лекари и съдии. Всичките им клиенти се сдобиват с чекове за обезщетение. Адски ги бива.