Буреносен фронт

— Здравословна кола — казах аз.

— Мирише много гадно — каза той, завъртя обратно капачката и пъхна шишето в джоба ми.

— А бастуна?

— Ще си го получите на излизане — отговори той.

Дявол го взел. Бастунът и ножът бяха единствените физически средства за защита. За всичко друго, което носех, трябваше да разчитам изцяло на магия, а понякога това е доста хазартно. Това беше достатъчно да ме стресне.

Е, Фидо, мъжът от охраната, беше пропуснал някои неща. Най-напред чистата бяла кърпичка в джоба ми. Освен това допусна да вляза с пентаграма на врата. Сигурно е решил, че щом не е кръст или разпятие, не мога да го използвам, за да държа Бианка на разстояние от мен.

Което не беше вярно. Вампирите (и останалите подобни създания) не реагират само на съдържанието на символите, а повече на силите, произлизащи от вярата в тях. Не бих могъл да се опазя от вампир комар с моята вяра във Всемогъщия, защото между нас няма връзка. Но пентаграмът е символ на самата магия и аз много силно вярвам в нея.

И освен това Фидо не съобрази какво представлява спасителната ми отвара. Бианка би трябвало да научи охранителите си да обръщат повече внимание на свръхестествените неща и как точно да ги откриват.

Самата къща беше елегантна и просторна, с високи тавани и подове от тези, които днес вече не се правят. Добре гримирана млада жена с късо подстригана коса ме посрещна в огромния входен салон. Отвърнах подчертано любезно и тя ме въведе в една библиотека, чиито стени бяха отрупани със стари книги в кожена подвързия в цвят, който подхождаше на кожената тапицерия на столовете, наредени около огромната стара маса с извити резбовани крака, разположена в средата на стаята.

Седнах и зачаках. И чаках. И чаках. Мина повече от половин час, преди Бианка да пристигне.

Тя се появи в стаята като свещ, горяща с ярък, студен пламък. Късата й коса имаше пепелявокестеняв оттенък и беше прекалено тъмна, за да хвърля отблясъци, но въпреки това те просветваха в нея. Очите й бяха тъмни, кожата безупречно гладка и елегантно гримирана. Не беше едра, но имаше хубави форми и беше облечена в тъмна дреха с дълбоко деколте. Цепката на полата разкриваше щедро бедрото й. Носеше дълги ръкавици, а тристадоларовите й обувки бяха постижения на изкуството за измъчване на крака. Въобще изглеждаше толкова добре, че не вярвах на очите си.

— Господин Дрезден — поздрави ме тя. — Какво неочаквано удоволствие.

Аз се изправих в момента, в който тя влезе в стаята.

— Мадам Бианка — отговорих аз. — Най-сетне се срещнахме. Хорската мълва пропуска да спомене, че сте толкова красива.

Тя се засмя, отмятайки едва глава, за да покаже бледата си шия.

— Казваха ми, че сте джентълмен. Виждам, че наистина е така. Толкова очарователно старомодно е да бъдеш джентълмен в тази страна.

— Двамата с вас сме от друг свят — казах аз.