Буреносен фронт
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Буреносен фронт». Краткое содержание книги:
Ако сте подготвен да се изправите пред някакъв проблем, много вероятно е да успеете да се справите с него. Затова събрах нещата, които смятах, че ще ми потрябват — проверих бастуна, поставих сребърния си нож в една кания, така че да ми е под ръка, налях от спасителната отвара в пластмасово шише и го поставих в джоба на палтото. Закачих на врата си любимия талисман — сребърния пентаграм на майка ми на сребърна верижка. Имах го от баща си. Накрая прибрах в джоба си едно внимателно сгънато парченце бял плат.
Бях се запасил с няколко вълшебни неща — или поне полувълшебни, във всеки случай. Прекалено скъпо е да разнасяш целия набор вълшебства, а и отнема доста време, затова не мога да си го позволя. Ние, магьосниците средна ръка, можем само да нарамим няколко заклинания и да се надяваме, че те няма да зациклят в най-неподходящия момент. Щях да се чувствам много по-сигурен, ако имах жезъла си или стрелящата пръчка, но това би било все едно да се появя с танк пред вратата на Бианка, въоръжен с картечница и огнехвъргачка, и да заявя, че съм дошъл да се бием.
Трябваше да поддържам тънкия баланс между това, да вляза, подготвен за евентуални проблеми, и това, да вляза с идеята да създавам такива.
Не мислете, че се страхувах. Не вярвах Бианка да иска да си има неприятности със смъртен магьосник. Едва ли би поела риска да вбеси Белия съвет, като се забърка с мен.
От друга страна, аз не бях точно любимецът на Съвета. Те може дори да се направят, че нищо не са видели, ако Бианка реши просто да ме отстрани от играта.
Внимавай, Хари, предупредих се сам. Не се поддавай на параноята. Ако се отпуснеш съвсем, ще си осигуриш малко кътче в Мазето на самотата.
— Как мислиш? — попитах Мистър, след като вече се бях окичил с всичките принадлежности, които исках да нося.
Мистър отиде до вратата и задраска по нея настоятелно.
— Всички ме критикувате. Добре — въздъхнах аз.
Пуснах го да излезе, затворих след него и отпраших с колата към „Кадифения салон“, който се намираше в скъп район край езерото.
Бианка управляваше своя бизнес от луксозна къща, строена в разгара на 20-те бурни години. Носеха се слухове, че била построена от прочутия Ал Капоне за негова любовница.
Имаше желязна ограда и врата с охрана. Завих с „Костенурката“ по алеята, която водеше към нея. В момента, когато спрях, моторът отзад започна да кашля и да трака. Свалих стъклото и погледнах. Нещо изгърмя и по алеята се разнесе черен пушек.
Изтръпнах. Моторът изтрака почти извинително и умря. Чудесно. Сега нямах с какво да се върна. Излязох от „Костенурката“ и застанах замислено до нея.
Пазачът зад вратата беше едър мъж, не особено висок, но напомпан здраво с огромни мускули, които криеше под скъпия си костюм. Огледа ме с поглед на куче, което се кани да нападне, и попита иззад вратата:
— Имате ли уговорена среща?
— Не — отговорих аз. — Но мисля, че Бианка ще пожелае да ме види.
Той не се впечатли.
— Съжалявам. Но Бианка не е вкъщи тази вечер.
Нещата вечно се усложняват. Вдигнах рамене, сключих ръце и се наведох над капака на мотора на „Костенурката“.
— Както кажете. Ще трябва да почакам тук, докато дойде аварийната кола, за да ме изтегли от вашата алея.
Той ме погледна и очите му се свиха до тънки цепки от усилието да мисли. Очевидно мислите му стигнаха до мозъка, там бяха обработени и върнати обратно с инструкцията „Прехвърли отговорността“.
— Ще предам за вас — каза той.
— Чудесно — одобрих това аз. — Няма да съжалявате.
— Името ви? — изръмжа той.
— Хари Дрезден.
Дори и да знаеше името ми, това не му пролича. Погледна към мен и „Костенурката“, отдръпна се навътре, извади мобилен телефон и го залепи до ухото си.
Заслушах се. Това не е много трудно. Днес вече никой не го прави, но можете да изострите сетивата си значително, ако се упражнявате достатъчно дълго.
— Някакъв тип твърди, че Бианка ще иска да разговаря с него — казваше пазачът. — Казва се Хари Дрезден. — Той замълча за момент и единственото, което успях да доловя през бръмченето, беше, че гласът от другата страна е женски. — Аха — каза пазачът и погледна към мен. — Аха — повтори той. — Добре, добре, ще го пусна. Разбира се, госпожо.