Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Само Бранкиър се върна рано — заяви Одо. — Беше поискал да се срещнем в един часа. — Той се усмихна и започна да рови в чинията си. — Бях заспал, Бранкиър трябваше да ме събуди. — Сетне се ухили. — Понякога си усещам годинките. Но колко беше часът?
— Часовата свещ беше стигнала до тринадесетия пръстен — отговори Бранкиър. — Ти сам видя. — После погледна към Корбет. — Исках брат Одо да ми намери една книга. Когато обаче пристигнах във Фрамлингъм, един слуга ми каза за сър Гуидо, затова се отбих до килията си, оставих си багажа и едва тогава отидох при брат Одо.
— Това са сведенията, които ми трябваха — заяви Корбет. — Монсеньор, извинявам се, но трябва да разпитам всички ви какво точно сте правили в този ден. — Той вдигна умиротворяващо ръка. — Сигурен съм, че въпросите ми ще изяснят нещата. Нито аз, нито Негово величество кралят желаем да ви обидим. Дори, монсеньор, ви донесох бъчвичка с вино от хана „Зелената мантия“, като подарък от Негово Величество.
— А — рече дьо Моле и се усмихна в знак на благодарност. — От кралския винар, Хюбърт Сийгрейв. Беше подал молба да закупи от нас някои земи. Запустяла площ…
В този момент от кухнята долетяха ужасяващи писъци и той млъкна. Ранулф реагира пръв, като блъсна стола си назад и се втурна натам, а Корбет и останалите го последваха. Влязоха в една голяма зала със стени, целите в куки, от които висяха тенджерки, гърнета и тигани. Сега тя приличаше на сцена от ада — близо до фурната един от готвачите, обхванат в буйни пламъци, се мяташе и пищеше пред очите на ужасените си другари. Огънят беше обхванал цялата му престилка и вече ближеше панталоните и парцала на врата му. Той залитна напред и се свлече на колене. Ранулф изля отгоре му голямо ведро с вода, сетне с помощта на Малтоут грабна едно тежко парче зебло, което лежеше близо до коша с хляб, и го метна върху нещастника, за да потуши пламъците. Корбет бързо огледа тамплиерите. Дьо Моле се беше извърнал с лице към стената. Брат Одо и четиримата командири гледаха потресени. Крясъците на готвача се превърнаха в скимтене и скоро стихнаха. Гърчещата се фигура замря. Ранулф, с почернели от дима лице и ръце, дръпна зеблото. Готвачът лежеше мъртъв, целият обгорен. Покъртителна гледка. Малтоут се задави и тръгна право към вратата, която водеше към двора.
Другите слуги, момчетата, които въртяха шишовете, готвачите и помощниците, започнаха полека да се отдръпват от тамплиерите. Един от тях неволно катурна застаналата на пътя му оловна тенджера и тя издрънча шумно.
— Смееше се — прошепна един от готвачите. — Просто се смееше и в следващия момент избухна в пламъци. Видяхте ли го? Едва се виждаше от огъня. — Очите на мъжа се ококориха трескаво. — Само се шегувахме. А той се смееше. — И вдигна ръка към носа си, най-сетне усетил противната воня.
— Кой беше той? — попита Корбет.
— Питъркин. Живееше с майка си в Копъргейт. Имаше големи мечти, искаше да си отвори собствена гостилница.
— Изнесете го — обърна се дьо Моле към сержантите-тамплиери, които се тълпяха на вратата към трапезарията. — Покрийте го с платно и го отнесете в лечебницата.
Слугите продължаваха да се отдръпват към вратата. Главният готвач, мъж с широки рамене и оредяваща коса, пристъпи напред, свали кожената си престилка и я хвърли на пода
— Дотук! — изръмжа той. — Напускаме. И да се опитате да ни спрете, на сутринта няма да ни има. — Той посочи с ръка тамплиерите. — Платете ни и ще си ходим.
Корбет видя подлютения, зачервен абсцес на дланта му и стомахът му се сви, като си помисли, се е докосвал до храната му. Останалите слуги повториха искането на готвача. Настроението в кухнята осезателно се промени. Един от прислужниците вдигна нож, а друг — все още изпоцапан с кръв сатър. Корбет чу как сержантите зад него изваждат мечовете си.
— Това е нелепо — възкликна той. — Тук аз съм пратеникът на краля. Монсеньор, платете на тези хора и след като отговорят на някои мои въпроси, ги пуснете да си ходят. Но няма да ги разпитвам тук. Бог да прости този нещастник, но здравата умириса всичко.
Дьо Моле се обърна към своите подчинени.
— Идете да проверите охраната на имението — рече той. — Вечерята свърши. Сър Хю и аз ще разпитаме тези добри хора. — Сетне прибави дипломатично. — И не се тревожете. — На лицето му се появи немощна усмивка. — Сигурен съм, че мастър Ранулф ще успее да ни опази всичките.