Огньовете на сатаната

— Обсадата започна през март — прозвуча плътният, мек глас на Одо. Той се облегна назад, затвори очи и се зае да рисува картините с думи. — Както всички знаете, Акр беше обречен, но въпреки това улиците кипяха от живот, а кръчмите гъмжаха от народ до късно през нощта. В стаите над винарните беше пълно със сирийки и гъркини. Трескаво вълнение беше обхванало града, когато неверниците започнаха да го обграждат. — Той отвори очи. — Защо става така, че пред лицето на смъртта хората започват да се веселят още по-буйно? Сър Хю, участвал ли си някога в битка?

— Само при засади в Уелс и сред влажния пирен на шотландските мочурища, но не като теб, брат Одо. — Корбет огледа тамплиерите. — Не съм в състояние да съдя когото и да било за онова, което е направил в битка. И аз самият не съм сигурен как бих се държал.

Одо безмълвно вдигна чашата си към него и продължи:

— Последната атака стана през май. Чуваха се ударите на обсадните машини, падането на камъни от ронещите се стени на града, грохотът и ревът на всепоглъщащия огън… и онези барабани. Помните ли ги, братя, помните ли несекващото биене на мамелюшките барабани?

— Дори и сега — заяви Бранкиър. — Понякога вечер, когато си лягам в килията, пак звучат в ушите ми. — Той се огледа стеснително. — Тогава ставам и започвам да се взирам през прозореца в сенките между дърветата. Чудя се дали сатаната и войнството му не идват да ме изкушават.

Одо кимна.

— Бях на западната стена — продължи той. — Имаше пробив. Оттам се изливаше масло, което почерняше земята и правеше димна завеса. Мамелюците запълваха рововете с колони от товарни животни. Те падаха в рова, биваха убивани и така се образуваше мост, по който минаваха враговете ни. Не бяхме останали много. Чувствах се уморен, заслепен от дима, ръцете ми тежаха. — Той помълча. — Зад димната завеса се чуваха песните на дервишите и биенето на барабани, които идваха все по-близо. Първата атака бе предприета точно преди зазоряване: тъмни маси, сякаш адът бълваше легиони от демони. Отблъснахме ги, но ни заляха полкове тежковъоръжени мамелюци и стените бяха завзети. Започнахме да отстъпваме. Минахме покрай група монаси, доминиканци. Бяха се събрали и пееха „Salve Regina“. Не можехме да направим нищо, за да ги спасим. Навсякъде около нас умираха хора — сред пламъците в кулите, по входовете на къщите, на барикадите в уличките.

— Но ти си ги спрял — намеси се Бранкиър. — Поне за малко, но си успял да ги спреш.

— Да. Имаше една улица, която водеше към пристанището; всички бягаха натам. Редиците ни се бяха разстроили и корабите се пълнеха с бясна скорост. Аз и около две дузини тамплиери — все отбрани воини — останахме да отбраняваме последната барикада.