Огньовете на сатаната

— Амин! — казаха в хор тамплиерите.

Корбет се озърна в пълната със сенки зала и едва се сдържа да не потрепери. Имаше чувството, че призраците на онези, които дьо Моле бе призовал, се тълпяха около тях. Той отпи от чашата и отхапа парче посолен хляб. Ранулф се закашля, но господарят му го смушка и той побърза на свой ред да хапне.

— Да си спомним — продължи дьо Моле — за хубавите градове и крепости, които паднаха в ръцете на нашите врагове.

Всички отново вкусиха от виното и хляба.

— Да си спомним — обади се за трети път дьо Моле — за Светите земи, където нашият Бог Исус е страдал, умрял и възкръснал.

След това чашите и чиниите бяха прибрани. Дьо Моле покани всички да седнат и вечерята започна. Въпреки мрачния тост, ястията се оказаха вкусни: фазан с подправки, задушен заек, пресни зеленчуци, чаши с бордо, а накрая сервираха сладки, и изстудено вино от Елзас. Корбет отпи от него и докато слушаше разговорите на околните, си спомни за подаръка, който кралят бе направил на дьо Моле. Приказваха повече за неща, които ставаха в чужбина, сякаш искаха да забравят скорошните събития. Говореха за кораби, корсари в Средиземно море, скорошното си велико събрание в Париж и големия въпрос дали трябва да се обединят с ордена на хоспиталиерите. Корбет и двамата му другари не бяха пренебрегвани, но нито веднъж не ги въвлякоха в разговора. Едва когато дойде библиотекарят Одо, слаб, плешив мъж с дълга бяла брада, атмосферата се проясни. Одо беше безгрижна душа, усмихнат, с весели очи. Корбет веднага изпита симпатия към него.

— Отегчавате нашите гости — заяви Одо от края на масата. — Вие не сте рицари и благородници, а одъртели, побелели войници, които нищо друго не знаят. — Той се поклони на дьо Моле. — Монсеньор, прости ми, че закъснях.

— Глупости — усмихна му се в отговор дьо Моле. — Познаваме и теб, и твоята страст към книгите, а и това, което казваш, е истина. Би трябвало да си подобрим обноските.

Дойде един слуга от кухнята, който сложи прибори пред библиотекаря. Одо се облегна с лакти на масата и Корбет зяпна от изненада — лявата ръка на стареца липсваше, на нейно място имаше лакирано дървено чуканче. Легрейв, който седеше отсреща, се наведе към него.

— Приемаме странностите на брат Одо — прошепна високо той и се усмихна на библиотекаря, който го гледаше с престорен гняв. — Няма да му хареса, че ще ти кажем, но той е герой, истински рицар.

— Вярно е! — заяви гордо Бранкиър. — Защо мислите, че търпим речите и лошите му обноски?

Корбет усети всеобщото възхищение, дори обич към стария тамплиер.

— Навремето — добави Симс, — брат Одо беше рицар, с когото дори Артур, Роланд и Оливър биха се гордели.