Мъжът от съседния гроб
- Автор: Масетти Катарина
- Серия: Мъжът от съседния гроб #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Елена Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъжът от съседния гроб». Краткое содержание книги:
Смотанякът и Бежовата, или Бени и Скаридата — мъж и жена на зряла възраст, се срещат на гробището, където почиват непрежалими скъпи хора, и от една искряща лятна усмивка пламва буен огън, който изгаря слабините им. Но той е фермер, живее в къща със следи от размазани мухи по стените и мирише на тор и на обор, а тя библиотекарка, обитава апартамент, целият в бяло, обича книгите, класическата музика и изящните изкуства и ухае на изтънчен парфюм. Две вселени, чиято пресечна точка е единствено зовът на сърцето и неумолимият повик на плътта. Ще успее ли гръмкото тиктакане на биологичния часовник да заглуши тътена на културната бездна? Всеки от двамата герои споделя своята гледна точка за случващото се с техните тела и души отвъд социалните условности, с тънък хумор и самоирония, които превръщат и най-нелепото в нормално и естествено.
Тя няма телевизор. Съответно и видео. Затова избягвам да ходя там, ако дават важен мач, макар че, разбира се, не й го казвам; това са вечерите, в които е „неотложно да се погрижа за счетоводството“. Веднъж дойде у нас през такава една вечер и трябваше да стисна зъби, да спра мача и да се впусна в битка с взривоопасната купчина документи върху бюрото на татко. И всъщност извадих дяволски късмет. Сред тях имаше „Инкасо“ и „Краен срок за плащане“, и „Въпреки предишни напомняния…“. Потих се над документите до среднощ и в крайна сметка съумях да вкарам в ред по-голямата част. Може би играе ролята на мой ангел хранител, напълно несъзнателно.
А и беше невероятно приятно да седя и да си блъскам главата, докато тя се промъква в скута ми и ме употребява най-безсрамно. С такива привилегии на работното място може направо да ти се прииска да си опитен и трудолюбив счетоводител… да, невинаги успяваме да издържим до игрите на сляпа баба, които продължават до късно през нощта. Да не забравяме, че аз имам обор, в който всяка сутрин някак трябва да се замъкна.
Питал съм я защо няма телевизор. Когато сме у нас, гледа като хипнотизирана всичко, особено рекламите. Любимите й са онези с пухкавите бебета, които фъфлят за пелените си, и с момичетата, дето говорят за превръзките си, сякаш току-що са били спасени чрез кръвта на Агнеца, алилуя! След това с широко отворени очи поглъща всичко — от предавания за весели пенсионери, които събират градински джуджета, до късните кримки, неизменно завършващи с това, че някой прелита с колата си над пропаст. Правили сме го на килима пред телевизора, без тя да отлепи поглед от сериала.
— Виждаш ли! — казва. — Хората като мен просто не бива да имат телевизор!
Само спорта не може да понася. В момента, в който чуе анонса на спортно предаване, простенва от раздразнение и изравя някоя ужасна стихосбирка от платнената си чанта на цветя. Никъде не ходи без нея и вътре винаги има поне няколко книги.
Или пък прави всичко възможно да ме разсейва. Случвало се е да ме е яхнала на килима пред телевизора, а аз да не отлепям поглед от хокейния мач.
Понякога си вземаме филм от видеотеката. Всъщност никога един, понеже така и не можем да стигнем до съгласие кой филм да гледаме. Вземаме по два. След това тя бръква в чантата си по време на моя филм, аз пък заспивам по време на нейния.
Подхождаме си като лайно и зелени гащи, както дядо обичаше да казва. И не искам това да свършва. Просто ще трябва да живея ден за ден.
31
Понякога го питам дали да му взема нещо за четене от библиотеката, ако случайно няма време да отиде сам.
— Щом си прочел една книга, значи си прочел всички, а аз тъкмо прочетох една миналата година! — заявява той и ми намига тъпо.
Друг път го примамвам в киното и точно когато уверено се насочва към залата, в която дават „Полицейска академия 14“, аз сменям посоката и се озоваваме в залата с „Пианото“. В началото гледа екрана сърдито. По време на любовните сцени в джунглата ми пуска ръце между краката, докато започна да се извивам като червей. „Точно сега пропускам спортните новини!“, изсъсква в ухото ми.
На излизане от киното той говори толкова високо, че всички се обръщат към нас и ни гледат.
— Хората не може да са били дотам глупави! Биха имали достатъчно мозък да намерят подходящо място, на което да съхранят пианото, а не да го хвърлят, където им скимне по брега на морето!
Един-единствен път успявам да го убедя да дойде с мен на театър. Гледаме мрачна авангардна пиеса в кратки действия, които илюстрират празнотата на модерния градски живот, той цвили от смях и оглася иначе мъртвешки тихия салон.
— Не ми е било толкова забавно, откакто ходих на „101 далматинци“ — казва на висок глас и ме поглежда предизвикателно.
— Правиш го само за да ме дразниш! — протестирам в заведението за хамбургери по-късно. — Никой не твърди, че ти си глупав или че не разбираш. Защо не можеш да приемеш, че и аз си имам битие и че в него може да съществува и нещо стойностно? Аз не правя един куп дразнещи коментари за твоята брана!
— Но пък и аз никога не съм очаквал от теб да седиш и да се взираш в нея в продължение на два часа — отвръща той обидено. А след това и двамата мълчим.