В капана на времето [bg]

Пое дълбоко дъх и събра вежди, явно си представяше сцената на бойното поле призори.

— Ще ги отведа далеч. Полето е достатъчно голямо и всички ще решат, че се придвижваме към друга позиция. Ще ги изведа на пътя към Лалиброх.

Замълча, сякаш само дотам стигаше планът му.

— А после? — попитах. Не исках да чувам отговора, но не можах да се спра.

— Тогава ще се върна на Калоден — издиша той и ми се усмихна. — Не ме е страх да умра, сасенак. — Устните му се изкривиха леко. — Е… не много. Някои от начините наистина са… — Потрепери, но продължи да се усмихва. — Съмнявам се, че ще ме удостоят с услугите на истински професионалист, но дори да стане така, вероятно мосю Форе ще го сметне за… неуместно. Все пак да изтръгнеш сърцето на човек, с когото си пил вино…

Аз изстенах и го прегърнах, стиснах го с всички сили.

— Не се тревожи — прошепна в косата ми. — Не се тревожи, сасенак. Може да е куршум. Може да е острие. Но ще е бързо.

Знаех, че лъже; бях виждала достатъчно получени в битка рани и достатъчно умиращи войници. Вярно беше само, че е за предпочитане пред това да очакваш примката на палача. Ужасът, който не ме напускаше от срещата със Сандрингам, отново се надигна и ме удави. Ушите ми звънтяха от ударите на сърцето, гърлото ми се сви и не можех да дишам.

Тогава изведнъж страхът си отиде. Не можех да го оставя, не можех.

— Джейми — казах в гънките на наметалото му. — Връщам се с теб.

Той се сепна и ме погледна.

— Не!

— Връщам се. — Бях съвсем спокойна, без капка съмнение.

— Ще направя килт от наметалото си; в армията има достатъчно млади момчета, ще мина за едно от тях. Сам каза, че ще е суматоха. Никой няма да забележи.

— Не! Не, Клеър! — Стисна зъби, гледаше ме с гняв и ужас.

— Щом теб не те е страх, и мен не ме е страх — заявих аз. — Ще… свърши бързо. Ти го каза. — Брадичката ми започна да трепери въпреки решителността. — Джейми… аз не мога… не мога да живея без теб. Това е!

Той отвори безмълвен уста, затвори я и поклати глава. Светлината над планините угасваше и оцветяваше облаците с мътно червено сияние. Най-сетне той посегна и ме придърпа към себе си.

— Да не мислиш, че не знам? — попита тихо. — Знам, че на мен се пада лесното сега. Защото ако чувстваш това, което аз изпитвам към теб, значи те карам да си изтръгнеш сърцето и да живееш без него. — Погали ме по косата, грубите кокалчета се закачаха в кичурите. — Но трябва да го направиш, милата ми. Моята смела лъвица. Трябва!

— Защо? — Отдръпнах се да го погледна. — Когато ме спаси от кладата в Крейнсмюир… тогава каза, че си щял да умреш с мен, щял си да изгориш на кладата заедно с мен!

Стисна ръцете ми и ме погледна със спокойни сини очи.