Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Искам Каладън Бруд. Искам чукът му да ми се връчи в ръцете. Искам малазанците да бъдат заличени. Искам баргастките богове да пълзят в нозете ми. Но преди всичко искам Сивите мечове! Ясен ли съм? Искам го този мъж, Итковиан — чак тогава ще имам заместител за майка ми. Така че чуйте ме добре — ако търсите милост за Ток-младши, доведете ми Итковиан. Жив.
— Ще бъде по вашата воля, Святи — отвърна септарх Ълтента.
„По неговата воля ще бъде. Той е моят бог. Каквото той пожелае, всичко, каквото пожелае. Вълкът не може да диша.“
„Вълкът умира. Той… ние умираме.“
— И къде е врагът сега, Ълтента?
— Наистина са се разделили преди два дни. След като прехвърлиха реката.
— Но не знаят ли, че градовете, към които са тръгнали, са мъртви?
— Великите гарвани би трябвало да са им го съобщили, Святи.
— Какво са намислили тогава?
— Не сме сигурни. Вашите Крилати не смеят да се приближават много — засега не са ги забелязали и по-добре да остане така.
— Съгласен съм. Какво пък, сигурно си мислят, че сме им поставили капани — скрити войски или нещо такова, — и се боят от изненадваща атака откъм тила в случай, че пренебрегнат градовете.
— Тяхната предпазливост ни дава повече време, Святи.
— Те на глупци, надути от победата си при Капустан.
— Напълно вярно, Святи. За което скъпо ще си платят.
„Всеки плаща. Никой не може да се спаси. Мислех, че съм спасен. Вълкът имаше мощ, тя се пробуждаше. Беше там, когато избягах.“
„Но вълкът избра неподходящия човек, неподходящото тяло. Когато скочи да вземе окото ми — онзи сив, изгарящ блясък, който помислих за камък — все още бях цял, млад и здрав.“
„Но сега съм в прегръдката на Майката. Старата люспеста кожа, провиснала от огромните й ръце. Миризмата на изоставени змийски гнезда. Тръпнещата й прегръдка — и костите се кършат, кършат, кършат безкрай. Толкова много болка имаше, тътенът й е безкраен. Усетих паниката й, както каза Пророкът. Това е отнело ума ми. Това ме е унищожило.“
„По-добре да си бях останал такъв. По-добре спомените ми да не бяха се връщали. Знанието не е утеха.“
„Съзнанието е проклятие. Лежиш тук, на студения под, вълните на болката се утаяват тихо… вече не мога да усетя краката си. Надушвам сол. Пръст. И плесен. Някаква тежест има на лявата ми ръка. Прикована е под мен, и ето, изтръпва. Да можех да помръдна поне.“
— … осолиха труповете. Имаме в изобилие. Скорбутът взе толкова много тенесковри, че войниците ни нищо друго не могат да правят, освен да събират телата, Святи.
— Светските болести няма да вземат войниците, Ълтента. Това съм го видял насън. Господарката им вървеше сред тенесковрите и ето, плътта им се подуваше, пръстите на ръцете и краката се кривяха и чупеха, зъбите им падаха с потоци от кървава слюнка. Но щом стигна до стана на избраните ми воини, видях усмивката й. И тя се обърна.
— Святи — каза сиърдоминът, — защо й е на Полиел да благослови нашата кауза?
— Не знам, а и не ме интересува. Може би си има някаква своя визия за славата на нашия триумф, а може би просто моли за благосклонността ми. Войниците ни ще останат здрави. И след като нашествениците бъдат унищожени, можем отново да започнем своя поход, към нови градове и нови земи, където ще затлъстеем от плячката.
„Нашествениците… сред тях са моите ближни. Аз бях Ток-младши, малазанец. И малазанците идат.“
Смехът, който излезе от гърлото му, започна като тих, плавен звук, после продължи и се усили.
Разговорът спря. В залата кънтеше само неговият смях.
Гласът на Пророка заговори точно над него.
— И какво толкова те забавлява, Ток-младши? Можеш ли да говориш? А, не те ли попитах вече за това?
Ток вдиша хрипливо и отвърна:
— Мога. Но ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш.
— Нима?
— Воинството на Едноръкия. Най-опасната армия, която Малазанската империя е създавала. Идва за теб.
— И трябва ли да затреперя от страх?
Ток отново се изсмя.
— Прави каквото щеш. Но майка ти знае.
— Мислиш, че тя се бои от вашите глупави войници? Прощавам ти невежеството, Ток-младши. Скъпата Майка, трябва да се обясни, си има древни… страхове. Лунния къс. Но нека да съм по-точен, за да ти спестя по-нататъшното недоумение. Лунният къс сега е дом на Тайст Андий и техният страховит Господар, но те са като гущери в изоставен храм. Обитават там, без да съзнават величието, което ги заобикаля. Но Скъпата Майка, уви, не може да стигне до такива подробности. Напоследък тя не е нищо повече от инстинкт, окаяно, изгубило разсъдъка си създание. Джагътите обаче помнят Лунния къс. Аз самият разполагам със съответните преписи от „Безумието на Готос“, които шепнат за К’Чаин На’Рук — Късоопашатите, незаконните деца на Матроните — създали механизми, обвързващи магията по отдавна забравени начини, построили огромни летящи крепости, от които нанасяли опустошителни удари над своите дългоопашати родственици.