Спомени от лед

— Безумната паника, уви, я кара да тръпне.

Гласът на сиърдомина над него рече:

— Струва ми се, че стана… прекалено напоследък, Святи.

Панионският пророк отговори с врясък:

— Да не мислиш, че не го виждам? Да не мислиш, че съм сляп?

— Вие сте всемъдър и всезнаещ — избоботи офицерът сиърдомин. — Аз само изразих тревогата си, Святи. Той вече не може да върви, а и дъхът му като че ли е затруднен в тази деформирана гръд.

„Той… сакат… прекършените ребра, като ръце на скелет, стискащи дробовете все по-силно. Все по-силно. Сиърдомин. Това описание е за мен.“

„Но кой съм аз?“

„Някога изпитвах мощ. Отдавна.“

„Има един вълк.“

„Вълк. Затворен в тази клетка — моите гърди, тези кости, да, не може да диша. Толкова боли дъхът.“

„Воят е секнал. Усмирен. Вълкът не може да призове… да призове…“

„Кого?“

„Бях отпуснал ръката си, веднъж. На косматото й рамо. Зад врата. Все още не сме се пробудили двамата с нея. Толкова близо сме. Вървим в крак, а не сме се пробудили… какво трагично невежество. Но тя ми даде тленните си видения, историята си, такава, каквато си мисли, че е, а дълбоко в сърцето си спеше…“

„… спеше любимата ми.“

— Святи, прегръдката на майка ви ще го убие, ако бъде върнат при нея…

— Смееш да ми заповядваш? — изсъска Пророкът и гласът му затрепери.

— Не заповядвам, Святи. Изтъквам факт.

— Ълтента! Прескъпи мой септархо, я ела насам! Да, погледни го този човек в нозете на твоя сиърдомин. Какво мислиш ти?

— Святи… — Нов глас, по-тих. — Моят най-доверен слуга казва истината. Костите на този човек са толкова изкривени…

— Виждам! — изкрещя Пророкът.

— Святи — продължи септархът, — освободете го от този ужас.

— Не! Няма! Той е мой! Той е на Майка! Тя има нужда от него — от някой, когото да държи — има нужда от него!

— Любовта й се оказва фатална — каза сиърдоминът.

— Опълчвате ми се и двамата? Да повикам ли своите Крилати? Да ви пратят в забвение? Да се биете и дърлите над онова, което е останало? А? Да ги повикам ли?

— Както Святият пожелае.

— Да, Ълтента. Точно така! Както аз пожелая!

Сиърдоминът се намеси:

— Да го върна ли тогава на Матроната, Святи?

— Още не. Остави го тук. Видът му ме забавлява. Хайде, Ълтента, докладвай.

— Окопите са довършени, Святи. Врагът ще дойде по равното срещу градската стена. Няма да пратят съгледвачи до гористия рид вдясно — душата си залагам за това.

— Заложил си я, Ълтента, заложил си я. А онези проклети Велики гарвани? Само един ако е видял…

— Вашите Крилати ги прогониха, Святи. Небесата са прочистени и с това вражеското разузнаване е разстроено. Ще ги оставим да вдигнат лагерите си в равнината, а след това ще се надигнем от скритите си позиции и ще ги нападнем по фланговете. Това, съчетано с атаката на маговете от стените и на Крилатите от небето, както и с излаза на септарх Айнал от портите… Святи, победата ще бъде наша.