Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Ти си забележителен човек, Бързак.
— Не съм. Само да гледаме всичко това да си остане между нас, доколкото е възможно. Хедж ще си държи устата затворена, и Уискиджак също…
— Господа! Каква великолепна вечер!
Двамата рязко се обърнаха към гласа, гръмнал точно зад тях.
— Круппе! — изсъска Бързия Бен. — Ах ти, хлъзгаво…
— Моля, моля. Круппе моли за прошка. Беше само една щастлива случайност, че Круппе дочу възхитителните ви слова, докато се препъваше кротичко по петите ви, и ето че сега провъзглася най-искреното си желание за нищо друго, освен да бъде включен, най-покорно, в това тъй храбро начинание…
— Само една думичка да си изтървал пред някого, и ще ти клъцна гърлото — изръмжа Бързия Бен.
Даруджистанецът измъкна от ръкава си опърпаната кърпа и обърса чело с три бързи плесвания, от което коприненият парцал прогизна от пот.
— Круппе уверява опасния чародей, че мълчанието е най-любимата метреса на Круппе, любовница невиждана и невидима, любовница неподозрима и неутолима. И същевременно Круппе най-гордо заявява, че достойното гражданство на Даруджистан ще се вслуша в такава благородна кауза — самият Барук заявява това, и би го направил лично, стига да беше възможно. Ала уви, той няма нищо друго, което да ви предложи, освен това. — При тези думи Круппе извади с широк жест от мократа си кърпа малка стъклена топка и я пусна на земята. Кълбото издрънча тихо и се пръсна. Надигнаха се мъгли, събраха се на едно коляно височина между дебелия даруджистанец и двамата малазанци и бавно добиха очертанията на бокарал.
— Вай! — извика Круппе. — Какво грозно, направо оскърбително за очите създание.
— Само защото много прилича на теб — изтъкна Бързия Бен, без да откъсва очи от привидението.
Бокаралът изви врат към магьосника и черните му очи на кръглата, голяма колкото грейпфрут глава блеснаха. Съществото оголи острите си като игли зъби и закрещя:
— Поздрав! Барук! Господар! Иска! Помага!
— Колко сбито и изразително от страна на скъпия ни, явно преуморен от работа Барук — въздъхна Круппе. — Най-добрите му творения притежават лингвистично изящество, ако не и галеща ухото флуидност, докато това… нещо, уви, излъчва…
— Млъкни, Круппе — прекъсна го Бързия Бен и заговори на бокарала: — Колкото и неприсъщо да звучи, склонен съм да приема помощта на Барук, но съм длъжен да изразя учудването си от интереса на алхимика — това е бунт в Седемте града в края на краищата. Проблемът е малазански.
Бокаралът заклати глава.
— Да! Барук! Господар! Рараку! Азат! Огромна! — Кръглата глава отново заподскача нагоре-надолу.
— Огромна? — повтори Паран.
— Огромна! Опасност! Азат! Икариум! Още! Колтейн! Почит! Чест! Съюзници! Да! Да?
— Нещо ми подсказва, че това няма да е лесно — измърмори Бързия Бен. — Добре, дай да видим подробностите…
Чу се далечен тропот на копита и Паран се обърна. Фигурата се очерта бавно, смътна под звездната светлина. Първият детайл, който забеляза капитанът, беше конят — горд и буен. Жената, която го яздеше, от своя страна, изглеждаше невзрачно — в груба стара и очукана ризница, а лицето й под шлема изглеждаше съвсем простовато.
Погледът й пробяга към Круппе, бокарала и Бързия Бен, след което тя се обърна към Паран:
— Трябва да поговорим насаме, сър.
— Моля — отвърна той и я отведе на десетина крачки от другите. — Достатъчно насаме ли е така?
— Мисля, че да — отвърна жената, дръпна юздите и слезе от коня.
— Сър, аз съм дестраянтът на Сивите мечове. Войниците ви държат един пленник и съм дошла официално да помоля да ни бъде предаден.
Паран примига и кимна.
— Аха. Трябва да е Анастер, който предвождаше тенесковрите.
— Той е, сър. Още не сме приключили с него.
— Разбирам.
— Съвзел ли се е от раните си?
— Изваденото око? Да, лечителите се погрижиха за него.
— Може би трябва да поднеса молбата си пред Върховен юмрук Дужек — каза дестраянтът.
— Не, не е необходимо. Имам право да говоря от името на малазанците. В това ми качество обаче първо се налага да ви задам няколко въпроса.
— Както желаете, сър. Моля.
— Какво възнамерявате да направите с пленника?
Тя се намръщи.
— Сър?
— Не одобряваме изтезанията, каквото и да е престъплението. Ако се наложи, ще сме принудени да наложим закрилата си над Анастер и с това да отхвърлим молбата ви.
Тя извърна за миг очи, след което отново прикова погледа си в него и Паран осъзна, че е много по-млада, отколкото бе преценил в началото.
— Изтезанието е относителен термин, сър.